Вградената сянка на Вазов

Слово на Мирела Иванова* при откриването на тържествата в чест на поета на изложбата пред Народния театър

Вазов е вградил своята сянка и в националния ни театър, във величествената сграда на Народния театър, който не просто носи неговото име, но повече от 100 години трепетно и почитателно се отдължава на неговия дух. На сцената на театъра с огромен успех се играят историческите драми и комедии, драматизациите по Вазови повести и романи, играят се и днес, озаряват с прозренията си, "вливат свят в народната душа", утешават я с мъдрата си обич.

Народни поете с детска душа и несломим дух, покланяме ти се и ти благодарим за достойнството да ни възпееш и възсъздадеш такива, каквито сме, за неотместимата ти величествена осанка и изправен като Балкана гръб, с който посрещна всички неизчислими удари на враговете и зложелателите, на естетическите си и идейни опоненти, изтърпя страданията, обидите, "болежките от немилостивите бодове на честолюбието и вярата". Не захвърли перото и продължи да пишеш, да окръгляш националната цялост от "Пряпорец и гулса" и "Тъгите на България" до "Люлека ми замириса" и "Не ще загине", "подчинен на неутолимата си жажда да служиш на истината и красотата и да пееш за България", защото я обичаш.

Да пишеш все с тази любов до несвяст, защото българският Космос очаква да бъде заселен с твоите думи, с твоите песни, дето все ще се четат, с твоите сопотски и днешни чичовци дори.
Народни поете, с всепреданна детска душа и несломим дух, остани винаги с нас, в ума и в сърцата ни, и ни закриляй. Бди над нас и ни закриляй!

Тежък кръст е да бъдеш писател в България. Във всяко време - на свобода или робство, на капитализъм или комунизъм, на криза или подем.

Но до непосилие тежък е кръстът да си национален класик, и приживе, и посмъртно, и във всички български времена досега и в бъдеще. Тази прекрасна и незавидна участ се пада на Иван Вазов, народният поет и патриархът на националната ни литература.
Привикнали сме с високите думи, които превръщат уникалния сопотчанин, роден пред 1850 г., в паметник и непостижимост, отчуждаваме го от същността на живота си с псевдонаука, криворазбран патриотизъм или оправдания, че българският език, който той откри и записа за нас, извади от руините и калта, и превърна в стихия, мощ и родина, е остарял и непонятен сега. Същевременно всеки ден, осъзнато или неосъзнато, ние служим с Вазов и творбите му, защото са навсякъде, честваме го непрекъснато, тъй като е единственият необят, който винаги ни е под ръка, винаги е в ума и сърцето ни, автор на всичко българско и родно.

Продължаваме да четем и препрочитаме Вазов, да го забравяме в паметници и да го помним в слово. Защото неговото слово е началото и несвършването на българския език, с величествените му енергии, природа и абсурд.
Самият живот на Иван Вазов е величествена енергия, природа и абсурд, несекваща борба за осъществяване на писателската му мисия и любовен дълг към България.

* Мирела Иванова е известна поетеса, дългогодишен директор на къщата музей "Иван Вазов", сега драматург на Народния театър, носител на много престижни международни литературни награди за творчеството си, съпруга на писателя Владимир Зарев. Тя е сред организаторите на Вазовите чествания.

Виж още за шествието в памет на поета и снимки.