Спомен за Христо Фотев от Вежди Рашидов
Поетът почина на 27 юли през 2002 г.
Седеше тихо и мълчаливо в една кухничка в София, мечтаеше за морето, гледайки го само пак се плиска на телевизора, разказва неговият приятел
Съпругата му Виолета даде специално разрешение в памет на Христо култови негови стихове да излязат в "24 часа" - на първо място "Колко си хубава". "Спомнете си за него, четете го, той ви дава обич", призова тя.
Христо Фотев е български поет - явление. Доказателство за това са наградите му за “Баладично пътуване”, “Лирика”, “Сантиментални посвещения” и “Пристанище”. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение “Колко си хубава!”.
Вежди Рашидов:
Безкрайно харесвах Христо Фотев като поет и бяхме много добри приятели. Имало е периоди, в които всеки божи ден бяхме заедно. Спомням си кафенето на писателите, където се събирахме с един изключителен художник – Иван Кожухаров - Черното, със Симеон Венов, Христо Калчев, Виктор Пасков, Миряна Башева, Дончо Цончев, Христо Стоянов - голяма група творци, с които бяхме заедно, дишахме един и същи творчески въздух. Големи творци, които трудно допускаха в компанията си посредствени хора. Бяхме като едно семейство, обединено от творчеството. Водехме безкрайни разговори, дискусии, анализи за изкуството и литературата.
Бяха незабравими
дни
Христо е много
сложна и интересна
личност,
той е многопластов човек, с богата и ранима душа. С него сме осъмвали с рецитиране на стихове, това беше нашият младежки, хубав живот. Когато бях в Бургас, той направи възможното да ме заведе в Клуба на културните дейци, където се запознах с Иван Пейчев - един от най-големите ни поети.
Когато Христо Фотев беше в София, правех всичко възможно да му помагаме. Той не се чувстваше добре и се усамоти. Седеше тихо и мълчаливо в една кухничка на партера на кооперация до Орлов мост. Заедно с проф. Стоян Денчев отивахме при него да му оставим малко парички, да поседим край него, да подишаме въздуха на големия поет. Но тази помощ е само онова, което може да помогне за физическото съществуване. Голямата помощ беше онази, която той ни даваше - да знаем, че светът не е плосък, не е еднозначен, да знаем, че в него живеят изключителни таланти.
Христо е поет от класата и чувствителността на великия Франсоа Вийон, изключителен е. Неговото незабравимо стихотворение“Господи, колко си хубава” стана христоматиен пример за българите. Самият Христо е един христоматиен поет, обичан поет.
Аз бях много щастлив, когато намерих спонсор - 10 хиляди долара, за да му публикуваме неиздадени стихове. И после в театър “София” чествахме неговия юбилей, той седеше много щастлив на балкона.
По-важното е, че сме живели заедно в едно прекрасно време, че съм дишал въздуха на това време, което беше пълно с много талант и много истински човешки съдби.
Със съгласието на съпругата му Виолета и с нейната благодарност, че така споменът за Христо Фотев е жив, публикуваме някои от култовите му стихотворения.
Колко си хубава!…
На М.К.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече –
обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на
ръцете си,
нозете си, очите си – със
цялото
изящество на техните
движения.
Повярвай ми завинаги – и
никога
ти няма да си глупава –
обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това
по стълбите,
особено по стълбите си
хубава.
Със дрехи и без дрехи,
непрекъснато
си хубава… Най-хубава
си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във
косите ти.
Косите ти са пълни с
електричество –
докосна ли ги, ще засвет
я в тъмното.
Наистина си хубава –
повярвай ми*.
И се старай до края да си
хубава.
Не толкова за мене, а за
себе си,
дърветата, прозорците и
хората.
Не разрушавай бързо
красотата си
с ревниви подозрения –
прощавай ми
внезапните пропадания
някъде –
не прекалявай, моля те,
с цигарите.
Не ме изгубвай никога –
откривай ме,
изпълвай ме с детинско
изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа
завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш
завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
Морето само
живите обича
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с
червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и
смутени
и скочихме в студените
води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
Душата ми,
тя строга е...
Душата ми (тя строга е)
не мога!
Не се научих досега да
мразя…
Но ти – която си ми
дадена от Бога –
как мога аз да те спася! Да те запазя!
В земята ти отново да се влюбя,
да те отгатвам и
пропадам в песен…
Възможно ли е пак да те
загубя аз –
в тоя свят – до ужас
безсловесен?
Тоя влак за Бургас…
На Недялко Йорданов
Тоя влак за Бургас е тъй
бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот – моя
странен
и единствен словесен пейзаж.
Там съм целият аз – там
забравям,
че съм кратък и лош – че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя – целия свят… Там
в Бургас,
аз умирам от нежност
и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на
гларус -
възмутителен спомен за мен.
.............
* В заглавието е използван цитат от стих на Фотев (б. р.)
Коментари (0)
Вашият коментар