Как Антонио Кръстев научи Човека паяк Иван Кристоф да вдига щанги

Нямаш втори шанс за първо впечатление.

А първото ми уникално преживяване, като студент в университета на Торонто, бе в Erindale College, сателитния му кампус, чието мото е Tantum nobis creditum, на английски - So much has been entrusted to us, и на родния ни език - “Толкова много ни е поверено”.

Затова и за първи път споделям тази история с вас, за да ви запозная с Човека Антонио Кръстев, починал наскоро в катастрофа в САЩ.

Само с една приятелска тренировка той дефинира философията, с която световния лидер във видеото направи първата рекламна кампания за българин под мотото Achieve New Heights (“Постигни нови висоти”). Това бе след като бях наречен Spiderman (“Човека паяк”) от американските медии и след като един от главните канадските продуценти и връзка между Холивуд за канадската филмова индустрия ме подкрепи в доброволческите ми инициативи.

Една американска тв продукция иска да направи сериал за света на екстремното, базирана на истински истории. Именно на тях ще предложа една от сериите да е за началото на новия живот на Антонио Кръстев, който в деня на тренировката. Такъв, какъвто аз го видях. Бих нарекъл серията “Най-силния дух на планетата”.

“Antonio Krastev - the strongest man on the planet” - под това заглавие на списанието Power Lift

грееше усмивката

на един шампион от

световна класа,

Антонио Кръстев, невероятно позитивен човек.

В мига, когато се запознахме, го почувствах като брат по съдба и като личност, която е нагледното въплъщение на термина “Larger than life” (“По-голям от живота”). Още повече, че Антонио тогава ми спомена, че дори без да пие кафе, може да я вдигне тази тежест, и от лежанка може да вдигне…

Да държиш в ръцете си статията, която описва, как българин е вдигнал 476 паунда (почти 216 килограма) през 1987 г. и пред теб да е същият човек, който всеки момент трябва да започне тренировка по специална програма, създадена специално за шампиона и световна легенда във вдигането на тежести - чувството е неописуемо.

Превърнато в моята представа за числата, това се равняваше на между двама и четирима души, които можеш да спасиш наведнъж, ако трябва да ги пренесеш сам. Или пък двойно повече деца… Чел съм, че в екстремни ситуации човешкият дух може дотолкова да помогне, че да добиеш необясними от науката сили. Например, по време на война има случай, в който много възрастна жена помества сама тежък сандък, който неколина войници не са могли да го помлъднат.

Нещо такова усещах, че може човек да се научи или да приеме като дар от срещата си с човек, като Антонио, който притежава сила на духа, каквато не бях срещал. Това съм виждал само 

паметника на

Боримечката

в героичния

град Клисура,

където е роден татко и където съм чувал легенди за храбрите български юнаци.

Още повече, когато научих дори и малка част за битките, през които бе минал този човек, какви постижения на световната спортна сцена има и с какви предразсъдъци тепърва трябва да се сблъсква като емигрант и чужденец дори в една от най-гостоприемните държави в света – Канада. Но така сигурно е навсякъде – най-добрите в своята област и най-колоритните личности са заплаха за дребните душички, които са завладели някакви позиции в дадена сфера и за нищо на света няма да допуснат титаните да ги изместят.

А само един небрежен поглед да хвърлиш на Антонио, здравеняка с поглед на Шампион (с главна буква) и усмивка на палаво дете, ти става ясно, че такива хора рядко можеш да срещнеш в живота си. И на всичко отгоре, отдавна не бях виждал и разговарял с човек за

световните постижения,

които тепърва

могат да се развиват

и всеки от нас да ги съчетае така, че да допълват другият. Това беше среща на два различни свята на двама българи зад граница, които бяха обединени органично от това, което е в основата на създаването на нацията и държавата ни - завета на хан Кубрат “Съединението прави силата”.

Това, което ни събра с Антониo бе да направя една специална фотосесия на Антонио за неговото портфолио покрай желанието му да навлезе в света на американския кеч и шоубизнеса в Америка.
Това бе страхотно попадение за емоционална личност като Антонио, където на ринга и в корпоративния свят, пълен със силни емоции, да се разтоварваш, докато се развиваш и разкриваш другата част от себе си - творческата си личност.

И най-вече как в един безмилостен на пръв поглед свят, в който силни мъже и жени се млатят като за световно, това сигурно е най-безопасната и чиста шоубитка между хора, имащи един основен принцип в този спорт, наречен кеч. А този принцип е и най-благородната им черта: да се жертваш, за да направиш другия да изглежда по-добре.

Аз не съм фен (меко казано), даже направо се отвращавам от насилието. Но от това, което ми обясни Антонио, който даже май беше минал курс в тази сфера от един американец, всичко е шоу и тези хора се пазят най-много. Има си специални техники, как да го правят без конузии, но да изглеждат много опасни.

Затова и целта и идеята на фотосесията бе да заснемем Антонио като неукротимия и всемогъщо силния Звяр, който искаше да разкъса в лапите си Царството на дребните душички, за да въведе равновесие и спокойствие на Вселената.

Нещо повече. След като ми разказа през какви битки, колективно създадени спънки от местните кандидат шампиони и бюрократи от Канадската федерация по щанги и други спортни организации, номера и подлости е преминал Антонио, му направих и подарих цялата фотосесия, а визията му беше като Бога на войната.

Тогава бях тотален аматьор във фотографията, но бях дисциплиниран и сериозно отдаден на темата и дори закупих няколко светкавици, за да обхвана доколкото мога цялата аура на човека, който за мен бе по-голям от живота. Това са незабравими мигове на разговори, тренировки и развиване на стратегии между нас:

двама имигранти,

които са пристигнали

по много странни

и уникални начини

в едни от най-големите и развити страни в света и навлизат в света на непознатото, където има установени с поколения традиции, тотално чужди на онези, през които е протекъл животът им.

Тогава всеки от нас споделяше това, с което можеше да помогне на другия, което, като си спомням, не бе често срещана ситуация в имигрантския живот на българина в чужбина. Дори сега, в тези бурни времена, когато навън има протести, този елемент все още се вижда, като гледаш и слушаш репортажите и дебатите по нашите телевизии.

Но нека се върна на онези пълни с емоции дни с Антонио, който бе гост в дома ми и макар и за кратко преживяхме страхотни моменти заедно. С него единствено обсъдих идеята си и бях готов да го поканя да ми бъде треньор за специалната тренировъчна концепция Optimal performance, която стартира именно в онази зала. Именно тогава реших, че за моята бъдеща серия от световни рекорди ще тренирам само с шампиони.

Затова не беше труден изборът кой да е първият, щом самата съдба ми го поднесе. Точно по онова време имах една неприятна травма на гръбначния стълб и лекарят ми - млад канадец, започна да говори за операция, което доста ме стресира. Кръстев обаче ми разкри някои тънкости във вдигането на тежести, които не само да използвам лично, но и да преподавам на бъдещите си студенти. От него именно научих уникални тънкости как да захвана тежестта, а при катерачите като мен именно пръстите са най-важното нещо.

Антонио се превърна в моя ориентир и той заслужава да споделя една типична история, която в последствие, макар и по различен начин съм я преживял и аз.

В канадската федерация по щанги, в която Антонио отива, треньорите се стряскат, че в техния скучен свят на щангите, където почти няма интерес от местните, изведнъж се появява колоритна личност, която идва от непозната страна. Имайте в предвид, че това не е защото канадците не познават географията, а просто, защото големите не се интересуват от малките. Там спортът вдигане на тежести не е развит и дори не може и да се мисли и за сравнение с който и да е друг елитен спорт в Канада.

Антонио им показал как може да вземе златен медал за Канада, стига да го допуснат да се състезава под канадското знаме на олимпийските игри. Тамошните “треньори” обаче не само че не му съдействали, но и го саботирали под предлог, че не е канадски гражданин. Само Игнат Канеф, местният мултимилионер от български произход, се застъпил и специално за Антонио предоставили и оборудвали въпросната зала на “Ериндел Колийдж”. Май даже създадоха цяла програма, за да може Антонио да е треньор. Имало е и един канадец, който е бил фен на Антонио, и дори най-демонстративно е напуснал някаква официална среща, защото е бил отвратен от спънките, които са правили на българина, както и заради липсата на подкрепа.

Но ето една интересна случка, която Антонио ми сподели с демонстрация на живо какво се е случило, а вие си направете изводите:
Кръстев отива на някаква много важна тренировка за подготовката на млади щангисти за състезание, на която местният треньор обяснявал как се прави захват на лоста на щангата.

Съвсем очаквано би било, когато многократен световен шампион по щанги и легенда в олимпийския свят се появи пред група състезатели, особено в един неразвит в тази държава спорт, да е почтено, дори екстремно стимулиращо за младите потенциални шампиони въпросният треньор с голям ентусиазъм да прекъсне това, което прави и с радост да представи легендата в този спорт пред студентите и учениците си. Но напротив - треньорът тотално неглижирал българина и продължил да обяснява други неща пред заобиколилите го начинаещи в този спорта. Тогава Антонио, човекът с мощната фигура, се приближил до щангата и помолил треньора:

- Прощавайте, бихте ли ми показали, как точно се прави този захват?
Треньорът започнал да обяснява на световния шампиона пред децата как се прави. Антонио се приближил до щангата и пак попитал:
- Така ли?

Онзи наново започнал да обяснява.

Тогава Кръстев хванал с огромните си ръце щангата и пак попитал:

- Ама точно така ли се захваща?

Треньорът вече се усетил и казал:

- Добре де, Антонио, стига си се правил на новобранец! Деца, това е мистър Кръстев, многократен световен шампион и олимпийска легенда с няколко световни рекорда по вдигане на тежести!

Децата щели да припаднат…

Ето затова исках и за мен бе чест за тренировките за новата си серия от световни рекорди Антонио Кръстев да ми е треньор, Това ме мотивира и сега - след толкова много травми, да направя

световен рекорд,

който да посветя

на един истински

приятел в живота

Макар и за краткото време, което прокарахме заедно, Антонио заслужава това. Искам и да напомня за един урок, който той сподели с мен, но самият аз чак след много години стигнах до този извод. Бяхме в колата и изведнъж около нас се чу сирената на полицейска кола. Аз се сепнах и загледах дали не заради за мен. Явно карането на мотори и глобине за превишена скорост са създали този мигновен инстинкт в мен.

Антонио се учуди на внезапната ми концентрация и ме попита:
- Ваньо, защо се стряскаш така? Просто си карай спокойно, като спазваш знаците, и няма да имаш никакви проблеми с полицията.
Затова, когато разбрах, че е загинал в катастрофа, ме заболя много и първото, което си помислих, беше: Какво ли е станало…

Има още уникални истории, които трябва да се разкажат, през какви битки е минал Антонио и открояват българския му борбен дух и достойнството, с което поема предизвикателствата на съдбата. Лека му пръст и нека ангелите, светците и Господ да го посрещнат в обятията на съзвездията на прага на новия живот. Нека види лично Спасителя и да бъде с Господ завинаги.