Ако тръгне бегом от София, Михаела ще е в Гърция след 24 часа

Българката от Монца стана шампионка в Украйна по ултрамаратон

Представете си пътя от София до Кулата, който е 190 км. Ако Михаела Иванова Енгларо тръгне на бегом от столицата, за по-малко от 24 часа ще влезе на гръцка територия.

Неотдавна живеещата в Италия русенка спечели националния шампионат на Украйна за ултрамаратон, пробягвайки 194 км за 24 часа. Последната си победа Михаела “изкова”, като

тренира през

месеците на

пандемията зад

гаража на дома си

в Конкорецо, област Ломбардия. Въпреки че от 18 години тя живее само на няколко километра от пистата на “Ферари” в Монца и чува непрекъснато свистенето на фучащите коли до дома си, тя предпочита да изминава свръхдълги разстояния, разчитайки само на краката си.

В момента 44-годишната Михаела е № 1 сред българките в свръхдългите бягания, известни като ултрамаратони. Тя е най-добрата също в Северна Италия и е трета в цяла Италия. За мнозина е неразбираемо как е възможно човек да бяга в продължение на едно денонощие. За красивата българка, майка на две деца, всичко започва като начин да разтовари стреса от работата.

Михаела завършва гимназия с френски език в родното си Русе, след което учи стопанско управление в СУ. Успоредно с това започва работа и в компютърна фирма. “Тогава

в един чат се

запознах с мъжа си,

който е италианец

Оженихме се набързо. Първия път дойде в София в края на 2001 г. да се запознаем. Втория път дойде, за да се запознае с родителите ми. На третия път през май 2002 г. дойде да се оженим. Той няма нищо общо с бягането, за разлика от децата ми, които спортуват.

Дъщеря ми е на 15 г. и тренира синхронно плуване, а синът ми е на 13 г. и е шампион по карате на Италия”, разказва Михаела в телефонно интервю за “24 часа”. Въпреки че от 18 г. живее на Ботуша, тя е избрала да остане само с българско гражданство. 

Поводът да се заговори за нея по медиите в Ломбардия е последната ѝ победа в Украйна. Състезанието за бягане 24 часа се провежда в намиращия се на 200 км от Киев град Виница, до който стига след убийствено пътуване от София със самолет, влак и тежки куфари. До последно не знае дали трябва да бъде поставена под карантина. Състезанието започва в 12 часа на обяд на 15 август.

“Това е затворена обиколка и обиколките обикновено са по километър. Състезателите нямат право да напускат трасето или да бъдат подпомагани. В края на 24-те часа се измерва кой е изминал най-дълго разстояние”, обяснява Михаела. Има и 48-часови бягания, като участниците, ако решат, спират и си поспиват в носените от тях палатки или на столове с изпънати крака.

“Аз лично сядам и почивам по малко, защото после ми е трудно да тръгна. Втвърдяват ми се мускулите, става ми студено. Психически също е трудно, после чувстваш умората.”

За разлика от

украинките, които

са с треньори

и масажисти,

Михаела е сама

Тя се поддържа от група българи във вайбър, с които споделя опит и грешки.

“Досега съм пробвала различни тактики и стратегии. По-рано бягах много силно в първите 100 км и гледах да не спирам. След това обаче се уморявах и трябваше дълго да вървя. С моята група научих много за стратегията - винаги ме е било страх, че стомахът ми ще се разбърка, ако ям, и затова не ядях, а това е грешка. През месеците на карантина пробвах виртуални състезания и се убедих, че е вярно това, което ми казваха – още от началото трябва да започнеш да бягаш бавно, да вземаш хранителни гелове и соли. Сама зад гаража вкъщи, където обиколките ми са от 150 м, постигнах 155 км за 24 часа.”

Бягане 24 часа е като

няколко маратона

един след друг

“Моята цел в Украйна беше да видя как съм си написала домашните. Състезанието беше в парк и имаше отсечка от 200 м нанагорнище, по която си наложих да вървя, за да си пазя мускулите. Видях, че другите бягаха силно от началото. Аз обаче изненадах себе си. Разделих разстоянието на три часа - това помага психически, защото знаеш, че можеш да избягаш един маратон. Все едно започваш всеки път ново състезание и се концентрираш да го завършиш. Физически трябваше да внимавам да си пазя енергията. В месеците с ограничителни мерки бях пробвала и храненето – по един гел на час. Взела съм 21 гела през цялото състезание и нямах проблеми със стомаха.” 

Освен това Михаела пробва и как точно да е облечена и обута, защото това са неща, които не могат да се усетят при няколкочасови тренировки.

Следващото предизвикателство, за което българката се е записала, е 6 дни бягане на езерото Балатон в Унгария. То бе отложено от септември за 6 - 12 май 2021 г. Затова Михаела се регистрира за участие в италианския национален шампионат на 24 часа на 19 - 20 септември. Амбицията ѝ е да постигне 200 км.

Да тичаш,

за да си почиваш

“Започнах случайно да се занимавам с ултрадълги бягания. Като ученичка съм бягала непрофесионално. През 2012 г. обаче се върнах към бягането, за да издържам психически на натоварването - работех като асистент на изпълнителен директор на важна компания за производство на бои с много напрегнати ритми. Шест месеца след обуването на маратонки избягах първия маратон. Две години след това направих първото си състезание на 100 км и спечелих, въпреки че бях без опит. Станах първа в категорията си през 2015 г., но от пренатоварването ми се възпалиха сухожилията.

Две години бях с

възпалени сухожилия

– не можех нито да слизам по стълби, нито да карам кола, свекър ми трябваше 2 г. да ме вози до нас. Това беше най-тежкото. После започнах от началото – 2 минути бягане, 1 минута ходене. Концентрирах се върху малкия прогрес. През 2018 г. се пробвах на 100 км на световно в Хърватия, където се явих като свободен състезател, непредставляващ България, за да натрупам опит. Там се запознах с президента на италианската асоциация за ултрамаратони. Дадох си сметка, че за мен е по-лесно да бягам 6 часа на закрито, отколкото един маратон на открито.”

Какво си мисли човек, който бяга 24 часа?

“Налагам си да бягам бавно от началото. Първите 6 часа е най-трудно, защото си свеж и виждаш как другите те задминават, а ти трябва да си повтаряш непрекъснато, че трябва да забавяш темпото. Следя как се чувствам и се абстрахирам от другите. Сама си правя комплименти – психологически

много е важно сам

да се потупваш

по рамото

и да знаеш, че контролираш нещата. По време на бягането не мисля за нищо странично. Мисля си дали ще ме боли стомахът. През деня човек се поти и губи повече соли, затова следя как да интегрирам соли. Аз самата не съм се теглила преди и след състезание, но съм чела, че се губи до литър пот за час. Затова пия по 250 мл разтворими соли на всеки 20 минути. На кръгъл час вземам хранителен гел. Когато губиш сол, кръвта става с различна концентрация, затова геловете ги вземам разтворени в течности. Следя да не се обезводнявам. Но ако пия много, може да задържам вода и да ми се надуят пръстите, затова постоянно си гледам ръцете. Привечер трябва да се справям със следващото предизвикателство – как да се преоблека, когато е хладно и влажно. На всяка достигната цел отбелязвам със задоволство, че съм се справила. Нося си сгъваем стол и на определени часове сядам за няколко минути.” Михаела е посветена на бягането, но има и други постижения – тя е

първата чужденка,

станала общинска

съветничка

в Конкорецо,

Ломбардия. Миналата година се кандидатира в листата на кмета от Лигата и я избират. За бъдещето обаче няма политически амбиции. В момента работи към мултинационална американска фирма в областта на електронната търговия. 

Михаела е щастлива, че съчетава двете си страсти – бягането и пътешествията. Заедно със семейството си обикаля всички градове, в които са най-важните маратони в света. “В работата имахме навремето германски клиент, който след като разбра, че не съм бягала на маратона в Берлин, ми каза пренебрежително, че другите, които съм избягала, не са важни. Амбицирах се да пробягам десетте топмаратона в света. Остава ми само Лондон, който е № 1. Десетият е Амстердам, девети е този в Хонолулу, осми – Париж, седми е Стокхолм, шести е Ротердам, пети е Бостън, трети са Ню Йорк и Чикаго заедно, втори е Берлин, първи е Лондон”, обяснява Михаела.