Група мъже и една жена, обрулени от живота, разказват за провалите си

Европейски стил на драмата в камерната на Народния театър

Оля Стоянова, която прибра два аскеера за първите си две пиеси в кариерата, излиза с нов текст в камерната зала на Народния театър и доказва, че е орисана да пише за сцената.. Заглавието „Страх за опитомяване“ не е най-сполучливото и не отправя към конфликтите и персонажите. Обаче текстът е брилянтен, напомняйки за конструкцията на европейската драма от епохата на Сартр. Неколцина обрулени от живота мъже и една жена са събрани в стая по много хитро намерен повод – участват в група за емоционално разтоварване чрез изповеди за провалите в живота си. Нещо като популярната група на анонимните алкохолици.

Влизането на нов човек ще разгори заспали противоречия

и ще се стигне до обвинения и насилие. Прекрасна почва за актьорски постижения. Режисьорът Стефан Спасов („Три високи жени“ и „Облог“) се е справил с трудната задача на намиране на зрелищни изрази на вербалните случвания, макар и без голямо въображение и готовност за изненади. В това стопроцентово актьорско присъствие най-добра е Емануела Шкодрева (Мария), която от хаотични оплаквания (опит за самоубийство, ядене на кал, натрапчиви представи за бедствия и нещастия) стига до признание за нуждата от взаимна подкрепа, до позитивно мислене и добронамерено отношение към озлобените мъже.

Емануела се подкрепя от авторката

Когато започват да разказват гадните събития в живота си, единствено нейната Мария споделя сюжетна случка, а не общи оплаквания и негативни умозаключения. Преди години, когато започнала като тв репортерка на централните новини, тя загубила самообладание, забравила думите и провалила предаването. Мария е най-гъвкава в бягството от ожесточаването на останалите, тя е и най-съчувстваща на техните проблеми. Естествено, че вниманието на зрителите е концентрирано към Емануела, понеже тя създава поле на напрежение и очаквания, след като нейната Мария се намесва в микрокосмоса на всекиго от останалите. Това експресивно присъствие има причини – помещението е нейно, бивше ателие на майка й;

тя най-силно вярва в терапевтичната роля на диалога

с признания; запозната е с техниките на медитация. Виктор (Деян Ангелов) e подръжник на идеите на Мария, макар че не афишира това. Елегантен нарцисист, той спечелва антипатията на останалите с признанието, че работи като отговорен чиновник, който съобщава на колеги за уволнението им, стараейки се да погаси негативните им емоции. Най-проблематичен е Димитри (Стефан Къшев), който е лекар, очакващ уволнение и живее – по неговите думи - във враждебен, разпадащ се свят. Тези предпоставки за мрачно, изпълнено с негативизъм присъствие са насочили актьора към грешна посока и той запечатва от началото до края зловещо, демонично лице. По някое време в стаята пристига млад мъж (Ненчо Костов), който със стабилния си опортюнизъм на всичко, в което другите вярват, подтиква към насилие. Интересно е да се проследи трансформацията на героите от „виновни“ към „какво добро, макар и малко, сме направили“.

Всъщност едва сега се открива идеята на авторката. Колкото и да е трудно постижимо, Оля Стоянова съумява да построи пиеса върху конфликт на психосоматични ситуации, а не върху любимия на българските автори сблъсък на идеи. Което е доста скучно.

Оригиналният повод за събирането на неколцина лица и неизбежното нагнетяване на драматично напрежение между тях е благодатен климат за актьорска игра. Това качество сигурно ще отвори път за пиесата на Оля Стоянова към театралните сцени.