Кой и защо празнува българска и славянска писменост на 24 май

Именно в българските земи

глаголическата азбука

била заменена с кирилската

графична система от 38 букви

Подир смъртта на първоучителя Методий (6 април 885 г.) във Велехрад (дн. Словакия) създадената славянска книжнина била напълно унищожена.

Римското и немското духовенство с подкрепата на великоморавския княз Светополк (870–894) подложили Методиевите ученици на гонения. Най-талантливият от тях - Горазд, вероятно е убит. Другите били оковани в железни вериги и хвърлени в затвора.

Впоследствие онези славянски свещеници, които имали сан презвитер и дякон, били продадени като роби от немците на търговци.

Те пък ги откарали на робското тържище във Венеция. Останалите били отведени в крайдунавските земи от немските войници, които

ги съблекли

посред зима

и почнали да

ги влачат голи

Така им причинявали две злини: безчестие от голотата и страдание от леденостудената мъгла, край Дунав. Войниците допирали мечовете до шиите им и копията да гърдите им, та от ужас да не умрат само един път.

Останали сами, Христовите мъченици според “Житието на Климент” закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие”.

Лишени от храна и дрехи, те търпели всякакви бедствия, криели се по пътя си, за да оцелеят.

Това били последните люде, които знаели тайната на писмеността, създадена от техните учители. Ако се случело те да погинат, това означавало да изчезне завинаги и знанието за преводите на богослужебните книги на славянски език.

Ето защо те се разделили на групи, за да привлекат повече области в кръга на своето учение.

Климент, Наум и Ангеларий потеглили по дунавския път, пресекли реката със сал и стигнали до българската крепост Белград. Тогава неин началник бил българинът бори таркан Радислав.

Те му разказали за своите патила, а той ,като чул словата им, ги изпратил “при българския княз Борис, защото знаел, че Борис жадува за такива мъже… че тези мъже са именно такива, каквито той с голямо желание е търсел”.

Когато пристигнали в българската столица Плиска, князът ги удостоил с всякаква почит.

Той заповядал да им дадат подходящи дрехи според техните църковни санове, да получат жилища, които били определени за първите от приятелите му, и да им се осигури изобилие от всичко необходимо.

По този начин България и българите не само спасили тримата славянски просветители, но опазили и делото на техните учители. Защото те не носели със себе си книги и ръкописи, но пазели в ума си знанието за писмеността.

И именно тук, в България, те възобновяват преводите на славянски език, който в края на IІХ и началото на Х в. се е превърнал в официален държавен език и богослужебен език в Българската църква.

Дейността на Наум в Плиска и на Климент в Охрид, довела до разрастването на българския църковен клир, който проповядвал Божието слово на славянски език - превърнал се и в говорим език за всички българи.

Двамата прозорливи български владетели  - княз Борис (852-889) и цар Симеон (893-927) , спасили Кирило-Методиевото дело с последователната си държавна политика, с грижите си и материалната подкрепа за Кирило-Методиевите ученици и техните следовници.

Известният американски византолог и славист Франтишек Дворник справедливо възкликва: “Делото на Константин-Кирил и Методий бе спасено от българите!”.

Именно в българските земи глаголическата азбука, създадена първом от Кирил и Методий, постепенно била изоставена и

заменена

с кирилската

графична

система

от 38 букви,

която останала азбука на цялата старобългарска литература през Средновековието. От България (а не от “македонските земи”) произведенията от “Златния век на българската литература” (по думите на чешкия учен Павел Шафарик) достигнали до Русия, а после и до други славянски държави, които днес използват кирилската графична система в своята писменост.

По тази причина и великият български възрожденец Паисий Хилендарски (1722-1773) отбелязва в своята “История славянобългарска” (1762) следното за книгите, създадени от Кирил и Методий и техните ученици:

“Предали ги първо на българите и книгите били наречени български, както и досега гърците знаят това. Целият народ… всички говорят болгарска книга, а не сербска или словенска”.

Паисий отхвърля хвалбите на “москалите, русите, сърбите, че те по- напред са приели славянските букви и кръщението“ и добавя: “Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение”.

Десетилетия преди Освобождението, през далечната 1851 г., на 11 май (стар стил) в пловдивското класно училище, което по идея на Найден Геров (1823–1900) било наречено “Св. Кирил и Методий” за пръв път бил отпразнуван денят на славянските първоучители. От 1857 г. нататък този ден станал и традиционен празник в българските училища.

След въвеждането на Григорианския календар (1916) датата на празника се изместила на 24 май и досега се отбелязва на този ден. Това е може би единственият всебългарски празник, който никоя власт у нас не е могла да прекрати или отмени. Вече почти 170 години!

Чак в края на ХХ в. към честването на 24 май, отначало срамежливо, а след това агресивно, се присъединиха и други близки и по-далечни славянски страни. А в днешно време се стигна дотам, че в някои от тези държави името на България дори не се споменава на 24 май. Това е един интересен феномен, когато родоначалникът на честването не само е забравен от своите епигони, но дори се правят опити той да бъде изместен от тях.

Естествено е това да предизвика и ответната българска обществено-политическа реакция, каквото бе и предложението в Народното събрание празникът в България да се нарича Ден на българската писменост, просвета и култура.

В това няма нищо лошо и

не ми се ще да

противопоставям

едни творци

на други,

но от десетилетия наблюдавам как на този ден на преден план излизат артистичните среди, а хората на науката - историци, филолози, лингвисти и др., остават в сянката на публично по-популярните си колеги в областта на културата.

Несъмнено българският език днес е част от славянското езиково семейство, но е известно и това, че той има свои стилистични, фонетични, лексикални и други граматични особености.

Той е претърпял дълго развитие от формирането си като старобългарски език от края на ІIХ и началото на Х в. до днес.

Доколкото няма как кирилската азбука и писменост да се идентифицират с друг народ или държава, по политически причини в някои чужди страни народностният маркер “българска” за по-удобно се замества с по-общото понятие “славянска”, в което се включват всички славянски народи.

Дори и в полето на науката под различни благовидни предлози в ново време се правят опити за премахването на характеристиката “български” и огромната по обем старобългарска книжнина през Средновековието се обявява ту за славянска, ту за старославянска, ту за църковнославянска и др.

Не трябва да се забравя обаче, че част от славянските държави използват латинската графична система, а в съседна Сърбия се използват и кирилица, и латиница.

И друго не трябва да се забравя: сред православните славянски държави

България първа

приела

кръщението

и създала книги за богослужебния живот в своята църква, учредена още през 870 г.

Затова именно от България другите православни държави трябваше да заимстват необходимата им книжнина.

Никой не отрича, че след османското завоевание на Балканите през ХІIV–ХV в. Русия, Влахия, Молдова, а за известно време и Сърбия се превърнаха в убежище за много български книжовници и православни свещенослужители.

Там се съхранили и част от ръкописите, донесени от българските земи. Затова и богослужебната книжнина заета от по-рано в тези държави, която имаше български корен, се превърна в мост за усвояването на българската литература от ХIIIІІІ–ХІIV в.

Домашните хвалби и самоизтъкване нямат особено значение в очите на чуждите народи.

Поради това толкова голяма стойност днес продължават да имат не само свидетелствата на византийските извори, но и определението, дадено от големия руски учен Дмитрий Сергеевич Лихачов (1906–1999) за България: “Държава на духа”.

* Авторът преподава история в СУ

“Св.Климент Охридски”