Какво ще се случи, ако извадим крилете на жените и им покажем, че могат да летят?

Тази година пандемията имаше много лица. Заговори се дори за втора пандемия - такава от домашно насилие. Хора, затворени "на сигурно" в домовете си, попаднаха в лапите на вируса, за който няма ваксина и срещу който не се образуват антитела, затова пък смъртността е висока - вируса агресия. И там някъде, сред целия хаос и ужас, се явиха едни момичета, които казаха: "Няма ваксина, но ако разпознаеш симптомите навреме и се дистанцираш, можеш да се спасиш. А ние сме тук, за да минем заедно по пътя ти към независимостта. Не си сама!"

Оля Минева е организационен психолог и консултант. Завършва престижен университет в Германия и решава да се върне в България, за да не загуби себе си, за да не се претопи в мултикултурния миш-маш на Европа. Слага грамадни розови очила и запретва ръкави. Нейният проект Emprove е основан с цел подкрепа на жени, преживели домашно насилие. Подкрепа, по-голяма от това да дадеш нещо на човек в нужда. Подкрепа, която изправя човека и го прави нужен. Посочва му неговите собствени ресурси и открива с него силата, която този човек носи, но е позабравил пътя за хранилището ѝ.

Именно тази концепция привлича като ментор в Emprove един толкова търсен млад психотерапевт като Валентина Димитрова. Тя признава, че в морето от каузи тази има особено дълбок смисъл. И нарича работата си с жените “велик процес” - взаимна обмяна на опит, хъс и вдъхновение. Другата мисия на Валя е у нас да се заговори за психотерапията с верния тон. Хората да бъдат достатъчно информирани, за да търсят помощ, без да се срамуват или страхуват. Със съзнанието, че професионалната помощ може да промени живота им.

Оля и Валя - две млади жени, които са решени да видят какво ще се случи със света, ако има кой да извади крилете на жените и да им покаже, че могат да летят.

С проекта Emprove Оля Минева и Валентина Димитрова пробуждат десетки момичета, претърпели домашно насилие, за пътя към най-силното им Себе си

:

- Защо избрахте точно тази кауза - насилие над жени?

Оля: Сблъскваме се с този въпрос, но не така позитивно зададен. Обикновено ни питат “Защо не деца, мъже, кучета, дървета?” В света има много каузи и ние не казваме, че тази е по-важна от другите.

Ако говорим за моето лично усещане, то е свързано с разгръщането на една жена още първия път, когато е разбрала, че не е сама. Като я видиш как се променя, как става по-красива, по-лъчезарна и как започва да върши чудеса. Пред очите ми са нашите момичета сървайвърки (#ЖенитеSurvivors са жените, преживели домашно насилие и излезли от ада на токсичните отношения - б.а.), които са споделяли какви са били някога там, в онези отношения, и знам какви стават и как се развихрят с всяка следваща среща. Това те прави страшно любопитен.

Оставям настрана драматични думи като кауза и си казвам: “Добре де, ако половината свят е от жени, а ние нямаме никаква представа 1/3 от тях (по официални статистики всяка трета жена е преживяла насилие - б.а.) какви ще станат, ако ги оставиш да разцъфнат, как да го зарежеш това, как да не опиташ да научиш?!” Тези жени са като кутия, която искаш да отвориш и да видиш какво има вътре - а вътре е съкровищница! И най-красивото е, че последното, което виждаш у жена, излязла от подобна ситуация и разгърнала се, е драма. Хората, които идват на нашите събития, казват, че си тръгват с вибриращо желание за живот, за това да постигнат нещо.

Харесва ми, че ти не помагаш,

ти отваряш един

генератор на енергия

и го пускаш да

променя света

В същото време умението ти да помагаш не е едно съдче, пълно с някаква течност, която ще свърши. Колкото повече го правиш, то толкова повече се пълни.

-Вие, психолозите, казвате, че поведението ни в настоящето винаги е свързано с някакви минали травми и преживявания. Личен момент има ли в избора ви на кауза?

Валентина: Нямам личен опит с насилие и през годините съм подкрепяла различни каузи. Когато се запознахме с Оля, цялата ѝ концепция за това какво иска да се случи и как иска да го развие много ме грабна. Защото каузи - колкото искаш. Много се шуми, но действията практически са малко. На мен ми хареса хъсът и смисълът в това начинание.

Аз не спирам да се уча от жените сървайвърки непрекъснато, защото това е един велик процес. Стартирахме група за взаимопомощ, която свързва толкова силно всички ни и ни дава толкова много след всяка среща.

Оля: Аз дълги години бях фокусирана в каузи, свързани с деца, и когато влязох в тази кауза и се потопих в преживяванията на жените, при мен започна да нараства една осъзнатост какво може да е насилието - всички аспекти, за които ние не говорим в ежедневието.

Тогава започнах да го разпознавам в мои близки, после започнах да откривам подобни травматични спомени и в себе си, но те са нюанси, които може би са ме движили от самото начало.

-Говорите за хъс и вдъхновение, но все пак не е ли натоварващо това ваше занимание?

Валентина: Има тежест, разбира се. За да бъдеш достатъчно полезен, ти трябва да изградиш връзка с този човек. За да изградиш връзка, ти влизаш с личността и чувствата си, колкото и професионално да си в неутрална позиция. Няма как да не приемаш нещата присърце и има моменти, в които съм била натоварена, но аз също работя върху себе си да преработвам нещата. Това е съвместен процес - ние

не сме механици,

които просто седим и

човъркаме в душите

на тези жени, поправяйки ги. Особено при жените, където има травма и насилие, едно от най-лечебните средства е изграждането на връзка на доверие. И това е огромна крачка за тях, защото им вдъхва куража, че могат да я изградят и в други отношения.

-Не съществува ли опасност в изграждането на тези отношения да се минат граници, когато някоя жена ви почувства твърде близки и разбиращи?

Валентина: Границите са нещо важно и е деликатна тема, защото границите при хората с насилие са много нарушени и понякога на тях самите им е трудно да ги поставят. Тук идва професионализмът - ти да знаеш, че си в позицията на терапевт, и да знаеш как да поставиш граници и докъде, така че да бъде здравословно и полезно за човека. Ако ти го завлечеш, той влиза просто в следващата връзка на зависимост, но вече към друг човек.

Оля: При нас няма някой, на когото ние да помагаме пасивно. В момента, в който влезе в целия вихър на организацията, той вече има активна роля. Ако е жена сървайвър, тя споделя опит, някои менторстват, те са лектори на нашите събития.

Толкова са овластени, че няма как да развият зависимост към нас, защото те започват да помагат на други и се чувстват независими. Те неслучайно казват “ние от Emprove” - те са Emprove.

Валентина: Те са си създали една миниобщност, без да е дирижирана от нас, и организират събития сами, срещат се и т.н.

-Да обясним с две думи какво значи жени сървайвърки и не сме ли всички жени сървайвърки?

Валентина: На жените, преживели насилие, се гледа като на жертви. Общото между всички, с които съм работила, е, че не харесват думата “жертва” - тя не им приляга. Те не искат да се преживяват като жертви. Това, което според мен ги закача, е, че ние се обръщаме към техните ресурси - към начина, по който те се справят. Силата на тези жени е, че са изминали вече пътя от жертва до сървайвър. Те знаят какви са стъпките и сега ги показват на другите.

Оля: Сървайвърът носи елемент на гордост и ние го слагаме на масата - показваме им, че има с какво да се гордеят. И най-тежките случаи от нашите сървайвърки споделят най-много сила в публикациите си. Те го правят не като жертви, а като хора, които могат да помогнат. С това понятие те празнуват, че в живота им започва друг етап. Ние в думата “сървайвър” виждаме чувството за победа и ролеви модел. Всеки човек е сървайвър в нещо и трябва да го намери, да се гордее с него, да го споделя и да го превърне в ресурс, а не в камък, който го тегли надолу.

-А вашите лични битки?

Оля: Аз

имам една

романтична битка и

тя беше връщането

ми в България

Имало е много неща, които са ме подхлъзвали да остана в Германия, където учих три години. Вид сървайвър беше за мен първо да оцелея там, откъсвайки се от близките си, но и да не загубя себе си. Защото отиваш в една нова държава и има опция да се претопиш - ти си като гъба на онези години. Битката за мен там беше да не загубя това, което ние имаме като българи - този клик между хората. Виждаш някого за първи път и вече знаеш, че ще правите някакви чудеса заедно. Дори не говоря само за чужбина-България. Битката да не загубиш себе си, може да е валидна и ако, да речем, от стартъп отидеш в голяма корпорация. Защото е удобно да влезеш в едно русло - добре утъпкано, чисто.

-Защо се върнахте?

Оля: Липсваше ми кликът - тази връзка с хората. Начинът, по който ние мрежуваме тук, е в огромни мащаби. И Emprove нямаше никога да бъде такъв, ако не беше тук. Представям си, че в немския Emprove всичко трябва да е много дефинирано и формално, докато при нас, в България, е “давай, правим го!” и хубави изненади дебнат зад всеки ъгъл.

-Беше ли трудно, когато се върнахте?

Оля: Не. Беше чисто ново начало - можеш да правиш всичко, всичко тепърва предстои. Беше свързано с едни големи розови очила.

-Още ли ги носите тези очила?

Оля: Станали са ленънки (малки очила тип тези на Джон Ленън - б.а.) вече, но все още са розови. (Смее се.) В един момент сигурно ще станат полумесеци тип Дъмбълдор на върха на носа ми, така че да гледам отгоре и само от време на време да поглеждам през тях, но ги има. Има ги все още.

Валентина: А моята битка е свързана с професионалния ми път и начина, по който искам да се заговори за терапията и за това какво представлява тя, по един достъпен начин. Така че хората да са по-образовани, да не се плашат, да знаят, че

отиването на

психотерапия

не означава,

че те са луди,

слаби, болни, безпомощни и лигави. Това е най-последната крачка в момента, защото казват: “Е, чак за терапия не съм, спокойно!” Моята битка е в това да правя все по-достъпна информацията как се случва психотерапията, какво представляват процесите. Сега започвам една видеорубрика, в която популярни личности говорят за своите трудности и как са минали през тях. Искам да се види, че това не е срамно, не е табу и може да се случи на всеки. Всеки може да излезе от това и да преобрази живота си, ако иска и ако предприеме правилните действия. В това да потърсиш помощ, няма нищо лошо.

-А личните ви успехи?

Валентина: С работата ми съм благословена, защото съм се научила да преживявам успеха в много малките му нюанси - във всяко "благодаря" от клиент, който си тръгва от кабинета, във всяко усещане за малка промяна, която виждам, че се е задвижила у другия. Всичко това преживявам като успех.

Оля: Чувството, че нямат нужда от теб - това е успех за мен и го виждам вече в Emprove. Ти си палнал някъде една искра с правилната дума и после този човек си гори и се справя без теб, и разпалва и други - това е за мен огромен успех. Свързвам го и с детето ми. Аз имам малка дъщеря и точно така искам тя да се чувства с мен - да получава искрички. Да ми каже “чао”,

да влезе уверено в

детската градина,

да видя, че това е едно човече, което може да е щастливо и без мен... Нищо че ми напират сълзите и в двата примера.

-В кампанията #РаноБудна вие и жените сървайвърки обединявате усилия, за да съберете информация на базата на реални истории за първите признаци, че жената се намира във връзка с насилник. За какво лично вие искате да бъдете #РаноБудни?

Оля: Аз искам да съм ранобудна за потенциала на ситуациите и на хората, покрай които минавам и до които се докосвам. Сега ми е пред очите едно свито момиче, което беше на едно от първите ни събития. Не знаех каква е историята ѝ. Тогава се появи този страх - да не проспя защо този човек е дошъл, дали ще задам правилния въпрос, за да се разтвори тя и да я видя следващия път отново. Е, видях я и наистина беше разцъфнала! Това ми е мисия, но и страх - да съм ранобудна за този потенциал у човека и в ситуацията.

Валентина: Аз искам да бъда ранобудна за тук и сега. Защото понякога от толкова работа, мислене, емоции, планиране, динамика се явява страхът, че мога да изпусна тук и сега в личния аспект - на лична наслада и удоволствие, споделяне на важните моменти. Най-вероятно ще стане, не може да уловим всичко. Но пък трябва да може да приемаме и тези моменти като част от живота.