Мария Стефанова покори Народния театър 2 пъти

Актрисата репетира в четвърта пиеса - “Нова земя” по Иван Вазов

Няма друга такава актриса като Мария Стефанова!

Да влезеш в Народния театър, когато си “една жена на 33”, да му се отдадеш без остатък 22 години, но да бъдеш прогонен от него, да изстрадаш болките и смъртта на любимия мъж, сам да изтърпиш няколко болезнени ставни операции, да се върнеш триумфално в Народния, пак да покориш публиката и да спечелиш престижни награди - за това се иска не само талант, но и много воля и силен характер.

Най-новата награда на Мария Стефанова е за най-добра актриса, присъдена й от Европейския фестивал на пътуващия театър за ролята й в постановката “Три високи жени”. Едноседмичният форум се проведе по традиция в град Сливница. За същия сценичен образ през 2018 г. актрисата е отличена с “Аскеер” за най-добра женска роля.

Мария Стефанова

става актриса, преди

да завърши ВИТИЗ,

въпреки че е приета в института от комисия, ръководена от Георги Стаматов.

След изпитите той кани Мария и майка й в кабинета си, където ги запознава с директорката на Кюстендилския театър Ангелина Георгиева.

Двама млади режисьори трябвало да направят дипломните си спектакли в местния театър, но там нямало такава млада и впечатляваща актриса, подходяща за ролите. Затова я молят до отиде за една година в Кюстендил и да играе в постановките им.

“Отивам!” - извиква спонтанно Мария. Тя няма как да знае, че след години двамата млади дипломанти ще станат едни от най-ярките представители на режисьорската гилдия - Асен Траянов и Георги Аврамов. И въпреки нежеланието на майка й, Стефанова заминава за Кюстендил още ненавършила 18 години. Там Аврамов поставя “Гераците” и тя играе Елка. Траянов прави “Сватбата на Фигаро” и й поверява ролята на Сузана.

След края на сезона Мария се връща във ВИТИЗ, където трябва да държи обещаните й преди заминаването за Кюстендил приравнителни изпити и да й се признае първи курс. Но Георги Стаматов е скандално уволнен от Народния театър и от ВИТИЗ и му е забранено да играе и режисира. Наследникът му заявява, че не е поемал никакви ангажименти към Стефанова и тя учи първи курс със следващия випуск. На другата година курсът е разделен на две - едната е поета от Желчо Мандаджиев, другата, в която е и нашата героиня, от Моис Бениеш.

Завършва ВИТИЗ като саратовска стипендиантка и идва време за разпределение. Актьорът Цвятко Николов (“Кит”, “Рицар без броня” и др.) е назначен за директор на Врачанския театър и избира Мария Стефанова за ново попълнение. Престоя си там актрисата ще запомни с най-лютите студени дни и нощи.

Дебютира като Емилия в “Емилия Галоти” на Лесинг - тежка германска класика. Режисьор е Николай Фол. На премиерата идват критици и високопоставени театрали от София. С тях е и нейният учител Моис Бениеш.

Объркана и притеснена, Мария върши куп гафове на сцената. Настъпва шлейфа на партньорката си, изговаря лапсуси, прави нови мизансцени. След представлението обаче проф. Бениеш я среща с букетче премръзнали цветя и казва, че се е представила много добре.

“Всичките драматични промени в моя живот са свързани с националните прегледи за драма и театър”, казва Мария Стефанова. Като актриса от Русенския театър след поредната награда от поредния театрален преглед й съобщават, че я вземат в Народния театър. Но една сватба осуетява обещанието. Докато й обяснява причините, директорът Славчо Васев едва не си изпочупва пръстите от неудобство.

Режисьорът Филип Филипов много държал в трупата да бъде Любомир Киселички. Той обаче се оженил през лятото и поставил условие - ще дойде в Народния, ако вземат и жена му. Не искали да делят младото семейство, а друга бройка за жена нямало...

Мария излиза ни

жива, ни умряла

от кабинета

на директора, а в малкото дворче на ВИТИЗ я чакат с покана трима от Пловдивския театър - режисьорите Кирил Илинчев и Христо Христов и драматургът Атанас Бояджиев. Тя плаче, те я успокояват, тя иска да помисли, но Бояджиев казва: “Мисли, ама до довечера, ние трябва да си намерим артистка...”

На другия ден Бояджиев я чака на гарата в Пловдив. Води я в ресторант “България”, а там на първата маса седят художниците от прословутата пловдивска петорка: Димитър Киров-Ди Киро, Георги Божилов-Слона, Йоан Левиев-Йони, Енчо Пиронков и Христо Стефанов. Млади, наперени, умни, интелигентни, с чувство за хумор. Петимата вперват очи в красивата “мацка” до Бояджиев, който един по един ги запознава с нея. Стига до Христо: Стефанова, казва тя, Стефанов, отвръща той и се обръща с победоносен поглед към компанията: “Предопределено е...”.

В Пловдивския театър Мария започва с Ния от “Преспанските камбани”... и не слиза от сцената му 10 години. Най-хубавите в живота й. Нарича ги “моите втори университети”. Освен с Христо Христов работи с режисьорите Пантелей Пантелеев, Крикор Азарян, Любен Гройс и др. Получава роли, за които мечтае всяка актриса.

А онази предопределеност се сбъдва - двамата с Христо Стефанов се женят и изживяват 50 щастливи години до смъртта му през 2013 г. В Пловдив зачева дъщерята Елена, там са големите й приятелства и съдбовните й роли...

За поредния театрален преглед Пловдивският театър подготвя “Седал и Орфей” на Иван Радоев, където Мария е Евридика, и “Тази малка земя” на Георги Джагаров, където е Бързашка. На прегледа дават първа награда на пиесата на Джагаров, но за постановката на Енчо Халачев в Народния театър. Актьорските награди обаче грабват пловдивчани, а Стефанова е отличена за най-добра женска роля. На една от официалните вечери Джагаров казва на директора на Народния ген. Александър Гетман по адрес на Стефанова:

“А бе, Гетмане, докога

ще се правите, че

не забелязвате тази

24-каратова

актриса?”

След няколко дни я вика ген. Гетман и пуска в действие военния си хумор: “Така, като те гледам, по-млада си, отколкото на сцената... Проф. Кръстьо Мирски вече те разпредели!” А разпределението е за “Лес” на Островски - със Стефан Гецов, Асен Миланов, Славка Славова... “Ужас! Отивам на първата репетиция силно притеснена - спомня си Мария Стефанова. - Сядаме около една голяма кръгла маса и насреща си виждам ледените очи на Славка Славова.”

След няколко дни обаче тя казва на Мария: “Вие не сте случайно в този театър!” Сядат да четат ролите си и Стефанова забелязва, че очите на Славка вече са други, умилостивени някак. “Тези очи на Славка ми бяха барометър години наред за работата ми в Народния театър”, признава днес Мария Стефанова. Двете стават добри приятелки, но си говорят на “вие”.

След 10 ноември 1989 г. Славка Славова е една от първите, пенсионирана от Народния театър. На етапи са “пратени на заслужен отдих” и Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Стефан Гецов, Виолета Бахчеванова, Георги Черкелов и др. Част от тях искат среща с Елка Константинова, министър на културата, и Славка кани и Стефанова: “Мария, не ни е удобно да говорим за себе си. Елате и кажете кои сме, какво сме за театъра, какво играем...”

Константинова ги посреща, вижда Славка Славова и плясва с ръце: “Ах, любимата актриса на моя вуйчо!”. Изслушва разказа на Мария и веднага се свързва с шефа на театъра Васил Стефанов: “Васко, ама как може?! Та това е лицето на българския театър...”

Въпреки министерските емоции актьорите са пенсионирани. Директорът иска обяснение от Стефанова защо е била с тази група и започва да я маха от пиесите, в които играе, както и от разпределенията на режисьорите в новите постановки. И когато Стефанова наближава 55, директорът услужливо й напомня да си подаде документите за пенсия. Тя е 168 лева.

“Аз никога не съм напускала театъра, той ме напусна”, казва с тъга Стефанова. След пенсионирането й е поканена да постави пиесата “Инкасаторът” в театъра на родния си Благоевград. Един много взискателен критик написва, че тя е “бижуто на сезона”.

Следват славно-тъжните 7-8 години в театър “Барбуков”, през които Мария, Славка, Таня, Гец и другите обикалят с микробус страната и играят, без да се щадят, в ледени салони, на мизерни читалищни сцени, в студ и пек, спят в занемарени окръжни вили на бивши соцпървенци.

Но мъжът й Христо се разболява тежко, Мария напуска трупата и се прибира вкъщи. По-точно - затваря се вкъщи и въпреки прогнозата, че му остават между 3 и 9 месеца, двамата плюс дъщерята Елена успяват да изтръгнат още 6 години живот, през които си припомнят и изговарят изживяното. “След смъртта му нямах нужда от нищо, изолирах се от всички, заживях сама в моя си свят...”, казва Мария и се просълзява.

Но един хубав ден през 2007 г. домашният й телефон звъни и тя чува гласа на директора на Народния театър Мариус Донкин, с когото са играли на пловдивска сцена, а в София са си партнирали над 15 пъти.

“Здравей, Мария. Поканили сме един млад режисьор на гастрол в театъра, той иска да прави много сложна пиеса. Търсим си актриса, а някак не ни се удава. Искаш ли да го приемеш да се видите?"

“Онемях... Нищо не

мога да кажа!

Това за мен беше като от друг свят. Не съм се чула, когато съм казала “да”, спомня си Мария. И у дома й идва млад мъж - Стефан Спасов. По думите й - усмихнат, възпитан, интелигентен. Сядат на масата в студената кухня и провеждат нещо като кастинг. Мария чете текста на пиесата, той слуша, спира я, поставя актьорска задача, която тя изпълнява. После пак и пак... Накрая Спасов казва: “Тръгваме, г-жо Стефанова!”

Така след 25 години Мария отново престъпва прага на любимия си храм. Сега казва: “Влязох на най-сигурното си място - театъра. Животът ми винаги е бил театърът, театърът и театърът. Любовно и пределно съм обвързана с него. От нищо не се страхувам в света му. Когато стъпя на сцената, имам чувството, че стъпвам на най-сигурното място на света...”

След като покори публиката като жената “А” в “Три високи жени”, Мария обра овациите и в пиесите “Моята скъпа лейди” и “Облогът”. Сега актрисата усилено репетира “Нова земя” по Вазов, играе Майката.