Йордан Йовков бяга нелегално от окупирания от румънците Добрич

На 9 ноември се навършват 140 години от рождението на писателя
      Той воюва в три войни, но в творчеството му няма омраза

Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Завършва гимназия в София, където учителят му литература Иван Грозев му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането семейството му се преселва в Добруджа, където Йовков е учител.

Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902-1904). По време на обучението публикува първата си творба - стихотворението "Под тежкия кръст". В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на СУ, но смъртта на баща му прекъсва следването.

Участва в трите войни като командир на рота и военен писател. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, където загива Димчо Дебелянов.
След войните Йовков заживява в София и работи като редактор на списание "Народна армия". След като списанието спира, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и за редактор на сп. "Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве" в Отделението за социални грижи и благотворителност.

След окупирането на Южна Добруджа Йовков се мести във Варна, където също учителства.

Творческия си път

започва със стихове,

но по време на войните пише военни очерци и разкази, с които се налага като оригинален разказвач. Повечето от книгите му описват живота в Добруджа (повестта "Жетварят", сборниците "Последна радост", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце", романът "Чифликът край границата") и др. Автор е на комедии ("Милионерът") и драми ("Албена", "Боряна", "Обикновен човек"). Уникална за българската проза е анималистичните му разкази, събрани в сборника "Ако можеха да говорят".

През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. Година по-късно е командирован в редакцията на сп. "Военни известия". След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич.

След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците,

Йовков минава нелегално границата

и се установява във Варна,

където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920 - 1927 г. е редовен сътрудник по печата, но постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

По-горе стана ясно, че Йовков дебютира като поет. През 1902-1911 г. публикува 31 стихотворения в различни периодични издания - в. "Съзнание", списанията "Пробуда", "Художник", "Ново време", "Ново общество" и "Бисери". Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков заменя социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" - Йовков публикува в сп. "Просвета" през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното творчество на Йордан Йовков. Военните си творби той започва да печата от началото на 1913 г. ("Утрото на паметния ден"). До 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията "Звено", "Съвременна мисъл", на вестниците "Слово", "Демократически преглед", "Военни известия" и "Отечество". Открояват се импресиите "Те победиха", "На старата граница", "Безотечественици", "Ехо", разказът "Балкан" и повестта "Земляци".

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната - от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление.

Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома "Разкази".

Въпреки че два пъти по-късно се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата "Последна радост" (1920) и след едно десетилетие с разказите "Бели рози", "Другар", "На стража",

Йовков изчерпва темата, преди да е

приключила самата война за България

В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина.

Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

     Когато отсъства от

България цели 7 години, 

тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди" (1927), "Вечери в Антимовския хан" (1928), "Женско сърце", "Ако можеха да говорят" (1936) и романа "Чифликът край границата", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". Сборниците "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Ако можеха да говорят" се определят жанрово като цикъл от разкази.

Последните 10 години от живота му на Йордан Йовков са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак в стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това - апандисит.

На 15 октомври 1937 г. Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.

Очаквайте: Йордан Йовков и Елин Пелени се "борят като бикове" заради пиесата "Боряна"