Калин Катев е един от доайените в българската спортна журналистика. Днес той чества своя 70-годишен юбилей. Цялата кариера на коментатора преминава в Българското национално радио, а гласът му звучи от популярното предаване "Спорт и музика" по програма "Хоризонт". Катев е роден в София. Завършил е бившия ВИФ през 1974 г. Той е първият носител на наградата на името на Николай Колев-Мичмана. "България Днес" честити празника на юбиляря.
Добромир ДОБРЕВ
- Г-н Катев, как се чувствате на 70, липсват ли ви радиото и микрофонът?
- Ако мога да изкарам още толкова години... Журналистиката не ми липсва, защото тя се промени безкрайно много. Радвам се, че съм пенсионер. Това, което чета и слушам, не ме въодушевява много. При нас от значение беше каква е истината. А сега усещам в най-различни посоки, че тази моя истина, за която съм държал, се губи някъде по трасето на електрониката и интернет.
- След 42 години стаж какво ви даде радиото?
- Научи ме на дисциплина. Разбрах, че от другата страна на микрофона има по-добри и знаещи хора. Никога не съм забравял, че потупването по рамото е само на три педи по-високо от шута в задника. Завърших последните 6 години в радиото като член на управителния съвет, а съм започнал като сътрудник документация, или с други думи, чистачка и секретарка.
- Кога решихте да станете спортен коментатор?
- Завърших Магнаурската школа, както тогава викахме на ВИФ "Георги Димитров", а сега НСА. Имам диплома за треньор по водни ски. Станах първият шампион със ски скок. Водните, както и зимните ски, са ми голямата радост. Още като бях студент, мой приятел ми каза: "Какъв хубав глас имаш, като на Мичмана". След това случайно се запознах с Гого Харизанов, който работеше в радиото. На 28 септември 1974 година прекрачих прага на радиото. 36 години останах зад микрофона.
- Ви сте и първият носител на наградата на името на Мичмана.
- "Икарът" е тук пред мен и се гордея с него. Старата школа в спортната журналистика беше уникална. Имаше личности. С Николай Колев-Мичмана станахме големи приятели. Той е първият, който ме е канил в телевизията да отразяваме зимната олимпиада в Калгари през 1988 г. Даде ми възможност да коментирам и футболни срещи после, бях на световно първенство. Ангелите горе се веселят с него, защото той умееше да борави с чувството за хумор по завиден начин.
- Коментирали сте хиляди мачове. Кой от тях е оставил най-ярък отпечатък в съзнанието ви?
- Това категорично е мачът на "Парк де Пренс" в Париж 93-та. И разбира се, световното в Америка. Няма друга такава емоция, която да се качи над тази. Бяхме на стадиона кабина до кабина с Мичмана и Петела. Аз бях с моя колега Емил Кожухаров, Бог да го прости. Десетина минути преди края Емил се ядоса и хвърли слушалките, защото мачът изобщо не вървеше за нас. Така изпусна уникалния момент с гола на Костадинов, в който крещяхме и викахме фразите за Господ. В Америка беше по същия начин. Отидохме с предубеждението, че няма да минем четвъртфиналите. А всъщност сега може да се извиним на тези момчета, че не сме им имали вяра тогава.
- А кой е най-големият гаф, случил ви се зад микрофона?
- Когато има микрофон пред теб, никога не трябва да говориш глупости, дори когато мислиш, че е изключен. Аз предавах мач от Плевен. След края на първото полувреме си говорим с водещия от студиото Емил Кожухаров: "Ако ти кажа снощи къде бях... С една твоя позната...". И така 28 секунди. После нищо, свършва мачът, тръгваме си. Качваме едно войниче при нас в колата до София и то вика: "Ама ти как каза по радиото, че с Емил може да излезете роднини". А то мой колега не дръпнал потенциометъра и личният ни разговор с Емил останал в ефир. На другия ден в радиото ни скъсаха от майтапи. Остана ми като урок това, макар да нямах вина.
- Винаги сте крили вашите спортни пристрастия. Аз обаче разбрах, че сте привърженик на ЦСКА. Така ли е?
- Не на ЦСКА, а на ЦДНА. Като малък, този отбор бе спечелил 9 поредни титли. А съм категоричен, че успявах никога да не проявявам пристрастие пред микрофона. На много колеги съм го казал, а те не ме послушаха. Никой няма да ги възприеме нормално, когато се знае, че подкрепят някой клуб.
- Сега подкрепяте ли някой от двата отбора с името ЦСКА в Първа лига?
- Не, не! Може ли да имаш симпатии към два синода и две ЦСКА-та! Това са смешни работи. Рано или късно и това нещо ще се поправи.
- Наскоро загубихме една от най-големите легенди във футбола Диего Марадона. Колко велик беше той?
- Класиката си е класика. Трудно е да се каже кой е най-великият. Дали е Марадона? Някой от друго поколение ще отговори - не. Аз навремето заявих, че Гунди е най-големият футболист на България и Стоичков ми се разсърди. После станахме големи приятели с Христо. Опитах се да му обясня за какво става въпрос. Като Гунди и до ден днешен няма да се роди такъв у нас. Марадона е икона на световно ниво, но той беше и едно грандиозно постоянно събитие във футбола. Махам настрани личния му живот. Всеки има право сам да се утрепва или сам да се качва нагоре към върха. Отиде си нелепо. Но това, което е останало като кадри от него, винаги ще бъде еталон. Викат, че имал Божия ръка. Не! Божията ръка го докосна него.
- Наблюдавали ли сте го на живо?
- Разбира се. Гледах го през 94-а година, въпреки че точно за нашия мач го хванаха с допинга и не игра. В мачовете, в които участва, гледаш само него. По принцип, като коментатор, опитваш да покриеш с поглед целия периметър от терена, където върви топката. А тук виждаш само Марадона. Той привлича погледа, с мекия глезен, докосването, обръщането.
- Дон Диего така и не успя да се изправи срещу Стоичков...
- Това са парадоксите на времето. По някой път съдбата до такава степен се шегува, че така и не стават нещата. После двамата станаха големи приятели. След бенефиса на Христо той буквално отсвири Марадона, а после отново се събраха. Христо, меко казано, много му се караше за изявите му извън терена.
- Може ли Стоичков да се върне и да оглави футбола ни?
- Преди много години му казах изобщо да не се занимава с ръководна длъжност в българския футбол, освен ако не иска да завежда международния отдел. Сега пак бих му казал същото: "Христо, недей!". Той първо трябва да се откъсне от журналистиката. Стана дядо, пак ще става сигурно. За какво да се занимава с нашите разправии? Той още на първия месец ще вземе да срита и да изгони някого и ще станат страшни скандали.
- Кога да очакваме националният ни отбор да спре потъването си?
- Няма да е скоро. Тук нещата се изпуснаха след 1994 година. Тази еуфория не 
- В събота ще се проведе мачът на Кубрат Пулев с Антъни Джошуа. Има ли шанс Кобрата да стане световен шампион?
- Разбира се, щом е направил тези крачки и е стигнал дотук. Само че няма да му е леко. Джошуа е много бърз и добре играе с краката, докато Кубрат е малко бавен точно там. Той разчита на един мощен удар. Ако играе с по-изтеглени прави, има по-голям шанс. Няма как да не му стискаме палци. Рядко може да се случи българин да играе за световната титла в бокса.
- Спортувате ли?
- Спортът е единственият лек, който може да помогне на всички нас. Аз не съм спрял да се занимавам със спорт, дори и на 70 години. Играя голф по 4-5 пъти седмично. Удоволствието е невероятно, денят е осмислен, ракията ми е сладка след това.
Коментари (0)
Вашият коментар