Народен певец става член на Съюза на писателите, без да напише нито ред

Дядо Вичо Бончев от чирпанското село Спасово завършил едва второ отделение, но знаел наизуст над 800 песни - свои и чужди

Писателят Димитър Осинин го определя като "Чирпанския Омир"

През 1951 г. член на Съюза на българските писатели става един необикновен творец. Без да е написал нито ред, едва завършил второ отделение в родното си село Спасово край Чирпан, като равен сред писателите на България е приет народният певец Вичо Илиев Бончев. "Той е първият от носителите на народното поетическо изкуство, който влиза в СБП - високо признание за усилията на целия му живот", пише един от познавачите на самобитното му творчество - покойният днес чирпански журналист Илия Илиев. По това време дядо Вичо е на 83 години.

Разказват, че когато го приемали за член на СБП, на събранието му задали такъв въпрос: "Според теб, кои са повече на този свят - мъжете или жените?". Старият човек отвърнал, без да се двоуми: "Жените, защото често и някои мъже се държат като жени".

Според видния наш фолклорист Генчо Керемедчиев, който издава през 1954 г. в Българската академия на науките научната си студия "Народният певец дядо Вичо Бончев", мъжът е знаел наизуст над 800 песни. Много от тях е съчинил сам. Както и сам се е учил да свири на гъдулка и да пее.

За себе си той казвал, че е роден на стърнището по жътва 10 години преди Освобождението от турско робство - през 1868 година. Тогава Спасово все още носело старото си име Мурсалково. Талантът му е наследен от рода на майка му Ганка - Чукалови, сред който имало добри свирачи и певци. Първите си песни момчето научило тъкмо от майка си, която го оставила сирак още 12-годишен. Но и 60, 70 години по-късно той не бил забравил и още пеел нейните песни. Паметта му била уникална.

"Каквото влезеше в главата му, никога не излизаше от там", казва за него днес правнучката му Недка Пенева, която живее в Спасово. Той не забравял нищо.

Съдбата не позволила на майка му да изпълни обещанието си да му купи цигулка, но малко след смъртта й талантливото момче се сдобило с кеменче /гъдулка/. Измайсторил му я чичо му - дърводелец, и Вичо Бончев цял живот не се разделил с този си музикален инструмент. Бил още тийнейджър, както биха казали днес, когато започнали да го канят да свири по сватби. В Спасово имало прочути гайдари и кавалджии, но гъдулар нямали и Вичо бил добре дошъл навсякъде, където ставал моабет. Свирил по сватби из цяла България.

За него се знае, че бил "музикант самоучник". Никога не бил ходил при майстори от съседните села, за да вземе от тях свиренето и пеенето като занаят. Но пък имал уникалния талант "да попива" всичко, което види и чуе от другите, когато се случело да чиракува при тях случайно - например когато трябвало да свирят заедно. Помнел и разказвал с подробности коя песен кога и от кого бил научил.

Защото наистина много от песните си той бил научил от други, но си позволявал да приправя текста, за да звучи той по-гладко. По разказа му, махал лошото. Други от песните си съчинил сам. Много държал на текста. Известно е, че за дъщерите си, а той имал 4 дъщери и 2 синове, често казвал, че пеели добре, имали глас, но думите не нареждали добре. Защото, според него, както в една мелница не стига само камъкът да се върти и да вдига гюрултия, но и брашно трябва да се мели, така и в песента думите трябва да са наредени хубаво.

За дядо Вичо казват, че никога не предавал песните си в един и същи вид. При всяко тяхно изпълнение той създавал нов вариант - и словесен, и в композиционно отношение. А често те били дълги - с по над 600 стиха.

Темите на песните си черпел от живота. Фолклористите ги делят на митически и легендарни песни, битови, юнашки, трудово-професионални, хайдушки, исторически, лирически и епически, че дори и социални и обществено-политически. Възпял дори загубата на Наполеон Бонапарт във войната му с Русия и заклеймил по свой начин англо-американските бомбардировки над София.

Държал песните му да завършват така, както завършва едно дело в съда - или да осъждат някого, или да го освобождават. Без такъв край песните щели да се лишат от своето най-важно качество - да въздействат нравствено върху слушателите.

Когато пеел, никога не ползвал песнопойки, карал само по памет. Не е записвал в студио песните си, затова и днес никъде не могат да се намерят негови записи. Нещо повече - дядо Вичо дори и на ръка не е записвал своите текстове. Когато Генчо Керемедчиев подготвял студията си "Народният певец дядо Вичо Бончев", певецът все още бил жив. Затова и фолклористът пише: "В училище Вичо ходил до второ отделение, затова той може сега само "да прочита", но не обича да чете. Песнопойки не е отварял - не ги знае "какви са". И вестници не чете - събитията "схваща по слухове". На млади години като войник се научава да пише писма, но сега само се подписва".

Бил едва на 17 години, когато заедно с 30 души от родното си село се записал доброволец в Сръбско-българската война от 1885 година. "Бил обличан девет пъти като войник", т.е. викан запас. Бил мобилизиран и в опълченските дружини по време на войните между 1912 и 1918 година, за да стигне до чин фелдфебел. И всичко това обяснява защо е написал хубави песни с военна тематика.

Но цялото му творчество вероятно щяло да се загуби, ако не била една щастлива случайност. Големият детски поет Асен Босев е спасовски зет и местните му обърнали внимание на таланта на дядо Вичо. Асен Босен споделил за него с писателя Димитър Осинин, който имал интерес и към фолклора. Когато идва в Спасово, за да се срещне с певеца и запише песните му през 1948 г., Осинин е секретар на Съюза на българските писатели.

Той не крие, че останал поразен от това, което чул от дядо Вичо Бончев. Нарича го "неизчерпаем извор на песни". По-късно разказвал, че записал от него 25 хиляди стиха и даже го определя като "Чирпанския Омир". Рекордът преди това бил у Вуче Ангелков от софийското село Връбница, от който Осинин успял да запише 16 хиляди стиха.

Част от тези стихове Димитър Осинин издава през 1950 г. в книгата "Израсло дърво високо". Заглавието идва от една от песните на дядо Вичо, за която се смята, че е нещо като негова автобиография, а той е нарисувал с думи своя автопортрет.

Израсло дърво високо

във това поле широко,

клони клонило до земя,

върше вършило до небе,

сянка сторило през море.

Генчо Керемедчиев също е гостувал при дядо Вичо и записвал негови песни. Възрастният мъж умеел да ги диктува, сякаш ги чете от книга. Ако някъде все пак се запънел, хващал гъдулката, подемал мелодията и си припомнял точно думите. Керемедчиев споделя, че когато записал 99-ата поред песен, го попитал дали нещо не са пропуснали. Домакинът му отговорил: "Човек, колкото и да се старае да обере добре лозето си, все ще остави някой грозд след себе си".

А дядо Вичо отбирал от лозарство и овощарство, защото земеделието, а не пеенето, бил основният му поминък. В Спасово дари го наричали и "Младият Мичурин" заради интереса му към овощните дървета. Тук още помнят, че засадил навремето 300 бадема, които му носели добра печалба. За първи път докарал тук нискостъблените ябълки. Бил известен с мисълта си "Круша, додето не роди, не се смята за дърво".

Бил и народен лечител - чакръкчия, човек който намества навехнати ръце и крака и лекува счупено. Този талант пък бил наследил от баща си Илия. Много се ядосвал, когато свирел, а дойдат да го търсят за болен, но никога не отказвал да помогне.

Дядо Вичо умира на 12 март 1953 година - малко преди да навърши 85 години. Както казват в Спасово - една седмица след смъртта на Сталин. Дори разказват, че в духа на онова време негови съселяни го помолили да съчини песен за смъртта на Вожда, но той ги отпратил с думите, че усеща как сам вече е пътник от белия свят.

Приживе народният певец имал и ученици, защото никога не ревнувал и песните, и таланта си. Били 10 или 15 човека. Но който и от тях после да засвирел, хората все казвали: "Туй е песен на дядо Вичо, но изпълнението не е неговото". Никой не стигнал учителя си.

Днес, вече почти 68 години след неговата смърт, народният певец Вичо Илиев Бончев не е забравен в родното си село Спасово, Чирпанско. На площада пред кметството се издига негов паметник. Разказват, че точно в деня на промяната - 10 ноември 1989 г., за свой концерт в Спасово била дошла народната певица Валя Балканска. Поднесла цветя пред паметника на певеца и споделила, че е обиколила цяла България и била видяла всякакви монументи - и хайдушки, и партизански, но такова чудо - паметник на народен певец, виждала за първи път.

Няколко години след това събитие цигани откраднали барелефа на дядо Вичо, защото бил от бронз, и го предали за вторични суровини. Но спасовци са упорити - пак възстановили барелефа на дядо Вичо, но от материал, който да не предизвиква нездрав интерес.