Куршум и ГУЛаг за другарите на Димитров от Лайпциг

Васил Танев е убит през 1941 г.,

Благой Попов - с присъда от 15 г.

Около 21,25 часа на 27 февруари 1933 г. в Берлин пламва сградата на Райхстага. Пожарът е потушен за около два часа, но пленарната зала е напълно изгоряла.

Близо до сградата на немския парламент е заловен полугол 25-годишният холандски комунист Ван дер Любе, който заявява, че е действал сам, а с пожара искал да предизвика всеобщо въстание. (През 1956 г. съветският режисьор Лев Арнщам снима филма “Урок на историята” за това събитие, в ролята на Ван дер Любе е Георги Калоянчев).

На 9 март в бирария “Байренхоф” се срещат тримата български комунисти Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев - и тримата членове на ЦК на БКП. Димитров е в Берлин от почти две години и е сменил 14 квартири. Попов живее в немската столица от края на октомври 1932 г., а Танев е пристигнал в града преди няколко дни.

Димитров ги е поканил, за да говорят за партийните дела и работата на Задграничното бюро на БКП в Берлин. Когато си тръгват, двама полицаи ги спират и искат документите им за проверка.

Паспортът на Георги

Димитров е фалшив –

на името на швейцарския гражданин Рудолф Хедигер.

Тримата са арестувани, но не ги водят в полицейско управление, а в сградата на Райхстага, където група следователи разпитват и водят следствените си дела. Българите също са разпитани и след това отведени в затвора “Моабит”. На 8 септември са преместени в затвора в Лайпциг, а от 2 до 27 февруари 1934 г. - един месец след присъдата - в подземията на Гестапо.

След 56 заседания на Имперският съд в края на декември 1934 г. тримата българи са оправдани, а Димитров се превръща в герой заради смелото си поведение по време на процеса, на който се защитава сам. В света започват да го наричат Лъвът от Лайпциг, в СССР и БКП го “понижават” само до Героя от Лайпциг”. Българското правителство, начело с Никола Мушанов, отказва българско гражданство на тримата и заявява, че “повече не се интересува от тях”.

На 27 февруари 1934 г. Димитров, Попов и Танев, вече получили съветско гражданство, кацат на московското летище. Чака ги огромна тълпа от възторжени посрещачи. Информирани от радиото, хиляди московчани изпълват улиците на града и обсипват кортежа с тримата българи с овации, песни и цветя. По-късно Димитров записва в дневника си: “Трудно е да си представи човек по-грандиозен прием и симпатия, и любов...”

Известна е политическата кариера на Георги Димитров в СССР, където се издига до генерален секретар на Коминтерна. И в същото време двамата му другари от Лайпциг сякаш изчезват в небитието, за тях не се говори и пише, понякога само се споменават имената им и толкоз.

Какво става с тях,

каква е съдбата им?

Васил Танев няма славата на своя съпроцесник Георги Димитров, но животът му в Москва потръгва добре. Става член на Изпълнителния съвет на Профинтерна и е начело на българската му секция. През 1935-1936 г. кара курсове по марксизъм-ленинизъм към ЦК на ВКП (б). През 1935-а обаче, само една година след вълнуващото посрещане на тримата герои, Танев и Попов са накарани да напишат обща самокритика за поведението си по време на процеса в Лайпциг. И ето какво написват те:

“Нашата позиция на защита пред съда беше неправилна, неболшевишка и затова нашето поведение пред съда не може да бъде пример за поведението на комунистите пред буржоазния съд. За пример за поведението на комунистите пред буржоазния съд трябва да служи образцовото болшевишко поведение на др. Димитров на Лайпцигския процес.”

Това, изглежда, е недостатъчно, защото през 1936 г. пред състава на Партийната школа в Москва двамата си правят още по-страшно словесно харакири. Признават, че поведението им пред съда не само не било болшевишко, но и било пропито от лявосектантство и фракционизъм, поради което не са се солидаризирали с мъжествената болшевишка линия на др. Димитров.

През лятото на 1937 г., в разгара на голямата сталинска чистка и по искане на Димитров, Танев е отстранен от Задграничното бюро на БКП. През 1938 г. е арестуван, но след няколко месеца освободен, след като подписва декларация за сътрудничество с НКВД.

През юни 1941 г. Германия напада Съветския съюз и Васил Танев се записва доброволец в Червената армия. Влиза в състава на парашутната група на Йордан Кискинов. На 6 октомври 1941 г. е спуснат с парашут край с. Лахна, Гърция. На 9 октомври загива в престрелка с германски части. Съществува версия, че

Танев е застрелян

още във въздуха,

преди да се приземи.

След връщането от Лайпциг Благой Попов започва работа в КИМ - Комунистически интернационал на младежта. После две години е студент в Химическия факултет на всесъюзната промишлена академия “Сталин”. Той също е отстранен като член на Задграничното бюро на БКП.

Арестуван е вечерта на 7 ноември 1937 г., когато с приятелски семейства се готвят да празнуват 20-годишнината от Октомврийската революция. Закаран е в Бутирския затвор на Москва. Някои от затворниците го познават - нали толкова време вестниците пишат и публикуват снимки за героите от Лайпциг.

Обвинението срещу него е повече от абсурдно: активен член на троцкистката контрареволюционна организация сред българската политическа емиграция, която подготвяла убийството на Георги Димитров и Васил Коларов с цел да завладее ръководството на емиграцията. Попов признава, че е имал партийни разногласия с Димитров и Коларов по миналото на БКП, но те отдавна са разрешени.

От затвора Благой

Попов пише писма

и заявления до

Димитров и Коларов

и настоява те да бъдат разпитани и да направят очна ставка с тях. Пише и до различни институции. Отвсякъде - никакъв отзвук.

И когато Попов вече си мисли че към него ще приложат политиката на “изгниване в затвора”, Върховният съд прочита присъдата му: 15 години строг затвор в трудовоизпълнителните лагери с приспадащо отнемане на правата за 5 г.

В мемоарите си “От Лайпцигския процес в сибирските лагери” след много години Благой Иванов ще напише: “Аз все още не бях загубил последната надежда в Георги Димитров, не можех да допусна, че той ще отиде на прием при Сталин и Берия, когато прекрасно знаеше, да, той прекрасно знаеше, че обвинанието в подготовка да бъдат убити той и Коларов е обикновена лъжа, подлост и измама.”

След година и 8 месеца в московските затвори на 30 юли 1939 г.- Благой Попов потегля за Норлаг - Норилски лагер. Заедно с Колима и Воркута Норилск влиза в тройката на най-тежките лагери в Северния заполярен кръг. Там изпращат хората с най-тежки присъди.

В селището с вечна зима, а през лятото снегът се разтопява само на десетина сантиметра от земята, хиляди зекове (затворници) строят голям металургичен завод.

След няколко години Попов е преместен в горския Краслаг в Източен Сибир, където понякога температурите падат и до минус 50 градуса. На обекта работят само затворници - обработват трупи. Попов е толкова отслабнал, че е станал “тънък, звънък и прозрачен”, както гласи лагерният хумор. Толкова е изнемощял, че не може да прекрачва повалените на земята трупи, а ги заобикаля. Той е единственият българин сред 4-5 хилядите затворници.

През 1950 г. в Москва е взето решение най-големите престъпници да бъдат разместени и пратени в най-суровите лагери. Така Благой Попов, който влиза в тази графа заради присъдата си от 15 години, е преместен в лагера в Караганда, Северен Казахстан.

През септември 1952 г. срокът на наказанието му изтича. Но вместо да бъде освободен, Попов е изпратен на вечно заточение в района на Северноенисейск, на 500 км на север от Красноярск. Селото, в което трябва да доживее края на дните си, се казва Крива бара. (Село с такова име има и в Ломския край - б.а.) Попов, както и останалите изпратени там, нямат паспорти и право да напускат селищата в района. Те са длъжни сами да си намират работа, но работа няма.

Изходът е смърт

от глад

На 3 март 1953 г. и в далечния Северноенисейск по телефона стига новината, че Сталин е умрял. В началото на април Попов е закаран в Красноярск. В местното управление на НКВД му съобщават, че имат нареждане да го преместят в град Минусинск, на 400 км от Красноярск. Комендантът му обяснява, че в Минусинск няма работа, защото наскоро обявили амнистия и много углавни престъпници били освободени и напълнили града.

Попов заминава за Абакан, столица на Република Хакасия. След убийството на Берия, министър на вътрешните работи, който отговаря за ГУЛаг, нещата в СССР се поразмразяват. Попов пише писмо до посланика ни в Москва Стела Благоева, дъщеря на Димитър Благоев.

През септември 1953 г. българинът е извикан в управлението на МВР в Абакан, където му връчват паспорт и документи за връщане в България.

На 23 март 1954 г. Благой Попов стъпва отново на българска земя. На гарата майка му го гледа продължително и казва: “Па да не ме лъжете! Това ли е синът ми?”. Двамата се виждат след 30 години емиграция и повече от 16 години в преизподнята на съветските лагери. Благой Попов умира 65-годишен на 28 септември 1968 г. във Варна.

ГУЛаг – Главно управление на лагерите в СССР