Смешните детски истории на Стефан Щерев все завършват с “доживотно” наказание

Актьорът, който е и водещ в “100% будни” по БНТ, лепнал гореща ютия върху крака си навръх Нова година

Стефан А. Щерев и до днес има белег на крака си, останал му от ранното детство, когато жестоко се опарил с ютията. Актьорът, който е и водещ на предаването “100% будни” по БНТ, изобщо не си спомня какво точно се е случило, тъй като е бил доста малък, но белегът личи и до днес.

“Приготвяли сме се за новогодишно тържество, вероятно на гости, и докато майка ми е гладила дрехи, съм хванал старата съветска ютия и съм я залепил за крака си. Разбира се, вечерта се е провалила и родителите ми са си останали вкъщи”, разказва Щерев.

Тази случка леко опровергава разказите на близките му, че Стефан уж не създавал големи проблеми, бил кротко дете, обичал книгите и грамофонните плочи.

Всичко това е истина, но са верни и наказанията, които получавал заради други свои истории и които му се стрували “доживотни”.

Малкият Стефан

имал интерес към

пироманията и палил

предмети,

за да види колко време горят. “Правех го на балкона обикновено с лупа и прогарях всевъзможни материали, които бяха пред очите ми. Най-напред гуми, парчета дърво, шишарки, капачки, ключодържатели, дори кожата си изгорих. Но веднъж беше студено, било е в почивен ден, бях вътре вкъщи и ми хрумна да подпаля една салфетка през стъклото на прозореца, докато използвам отново лупа. Огънят лумна изведнъж и в паниката си просто хвърлих горящата салфетка на пода, мокетът веднага пое и тръгна към завесите. В този момент майка ми влезе и решително се намеси с някаква дреха да угаси започващия пожар”, спомня си Стефан.

Тогава се уплашил повече от последствията, а не от пожара. Разбира се, веднага последвало и поредното наказание - бил лишен от ползването на лупи, кибрити и запалки и дори му забранили да включва готварската печка.

Като дете артистът много обичал да играе с първите си братовчеди. Заедно например

измислят да хвърлят

неща през балкона

от 12-ия етаж

и да броят за колко секунди падат долу. “Започнахме с бобови зърна, после топчета хартия, но не можехме да чуем звука им, когато докосват земята, и решихме, че ни трябва нещо по-тежко. На балкона ни отдавна ръждясваха няколко тежки болта, вероятно от жигулата ни, и за да ни е по-забавно, решихме да им направим парашут. Сглобихме го от конци и найлонова торбичка. Още с хвърлянето на първия болт нещата се объркаха. “Парашутът” ни не се отвори и болтът полетя към паркинга с коли под балкона. Стовари се върху предното стъкло на една стара волга. В нея тъкмо съседът слагал последния куфар и тръгвали към морето”, разказва Щерев. И тази пакост не се разминава без наказания. На малчугана му е забранено да докосва болтове, а за родителите му остава задачата да намерят ново стъкло за колата на съседа.

Белите обаче не свършват дотук. “Веднъж, когато скучаех, реших, че е много добра идея да разглобя радиокасетофона и да видя какво има в него и как е устроен. Знаех къде баща ми държи инструментите си - комплекти отвертки, поялници, клещи и кутийки с винтчета и болтчета. Знаех и златното правило на инженера - рисувай си схема на всичко, което отвинтиш, за да знаеш как да завинтиш после. Този път не го направих, казах си, че ще запомня всичко, какво толкова, десетина винта... Бяха много повече, разбира се. Развинтих, отворих, разгледах и сглобих обратно, но ми останаха няколко винтчета. Само мисълта да мина през всичко отначало и да разследвам къде съм пропуснал, ми се стори абсурдна. Затова включих касетофона в контакта, проверих всичко ли работи. Радио - да, микрофон - да, касетофон - да, но не. Вече не можеше да превърта назад.”

Заради тази история Стефан сам стига до извода: “Ако не можеш да разглобиш и сглобиш касетофон, без да ти останат винтове, не се занимавай с прахосмукачката. Защото и нея разглобих, но това е друга дълга и прашна история.”

Като почти всяко малко момче Стефан А. Щерев също си мечтае да стане космонавт и луноходец.

Роден е в семейство

на инженери,

но в крайна сметка поема по различния път на артиста. Майка му работи като инженер в Научноизследователския институт по съобщенията, а баща му, също инженер, е професор, рационализатор и изобретател. “Бяхме семейство с една жигула, един апартамент и нито една вила. Ходехме на море един път годишно и ако имаше възможност, през зимната ваканция на ски” - така описва живота на семейството си в ония години Щерев. Заедно с родителите си отива за пръв път в чужбина при приятел на баща му в Унгария. Там получава унгарското име Ищван, шанса да види компютър “Атари” и възможността да разбере какво е “навън”. Следващата година е на посещение в Москва, изпратен от училище. След тези пътувания прави първото си сравнение за живота извън родината. Самият той обаче е убеден, че разбира каква е разликата между “тук и там”, след детския испански сериал “Синьо лято”, оказал най-голямо влияние върху него.

“Виждахме връстниците си в друга реалност, в свободни отношения дори с родителите си, те имаха неща, които ние нямахме, и тогава започнахме да си шушукаме в училище, че май “на Запад” не е толкова страшно, както ни учеха”, разказва водещият.

В училище харесва историята и литературата, в които може да разсъждава и да изказва оценката си. А с предмети като математика, физика, химия и биология се разбират да не се виждат по-нататък в живота освен в краен случай. Въпреки препятствието с точните науки не е бил проблемен ученик, а дори е пълен отличник в пети и седми клас. За да влезе в театралния клас на 22-а гимназия “Георги С. Раковски”, трябва да повтори девети клас. Въодушевен от бъдещето си като актьор, Щерев обаче

завършва девети

клас с две двойки Налага се да се яви на поправителни изпити през лятото. След сериозни разговори с баща му: “Сядай да кълвеш”, “Не съм папагал, няма да кълва”, бъдещият артист все пак изкарва отлични оценки.

С изключение на лятото, което пропилява в учене за поправителните изпити, Стефан А. Щерев прекарва летните ваканции във Варна на гости при лелята на баща си. Там получава първия си урок по диалект от братовчедите си.

“- Батко Чечко, додай ми него дилаф.

Разбира се, не знаех какво казва, но разбирах, че нещо иска да му дам. Хванах греблото.

- Не, не термъка. Додай ми ди-ла-фа!

И хвана машата, за да ми покаже какво е дилаф”, разказва днес Щерев през смях.