Милен ме погледна ме с онзи поглед за сбогуване и каза “Обичам те!”

Нищо не можеше да го разклати така, както липсата на контакт с децата му, казва жената до Милен Цветков

Току-що излезе от печат книгата на Милена Иванова “379 дни с Милен Цветков. Историята на една очаквана любов” е в негова памет. На 19 април се навърши 1 година, откакто известният журналист и тв водещ загина в нелепа катастрофа в София. Редактор на книгата е Георги Тошев.

“Тази книга е разказ за Милен. Субективен, личен поглед на жената до него в последните му години тук. Срещнах се с Милена след смъртта на Милен. Тя разказа за тяхната красива история. Милен сподели с мен за Милена два месеца преди да си тръгне. Нарече я “голямата ми любов”. Беше искрен”, пише Георги Тошев.

“Той беше един от малкото извън “конвейера” в телевизиите. С времето си беше изградил собствен стил, собствени сетива за работа и с шефовете, и с гостите, и с публиката. И в трите той пак беше себе си - не правеше нещата, както му казваха отгоре или отдолу, или както искаше този отсреща”, споделя Ники Кънчев.

“Телевизията бе негова орисия. От дете. Още откакто баща му една вечер го оставил да гледа “По света и у нас”. Явно така се е случила тази магия между него и новинарството, която така и не го пусна до края”, казва  Георги Милков  от “24 часа”.

Милена Иванова е човекът до Милен Цветков в последните няколко години. 379 дни е тяхното съжителство заедно, но историята на любовта им е започнала по-рано, когато Милена Иванова гостува за първи път в студиото на “Часът на Милен Цветков”. И за двамата тази любов е чакана и мечтана, но минава през перипетии.

В книгата ще прочетете спомените, които Милен Цветков е разказвал на Милена Иванова за детството си, навиците и принципите в живота си, за работата си в различните телевизии, за колегите, от които е научил много за журналистиката (като Бригита Чолакова), и за други, от които се е разочаровал; за професионализма и колко е важно доверието, за топлата връзка с децата си, за планината, за пътуванията до Гърция.

Въпреки че Милена Иванова е нумеролог, 19 април не предвещава, че ще се случи нещо лошо - денят е Великден, Милен Цветков се е чувствал щастлив, успява да чуе за празника по телефона всички, които обича… но повече не се връща при любимата жена.

“379 дни с Милен Цветков” показва обичания журналист такъв, какъвто е през погледа на Милена Иванова като партньор, както и през погледа на най-добрия му приятел от детските години Марио Райчев, и колегите от Нова тв Ани Иванова, Тара Нури и Иво Тодоров, журналистите Георги Милков и Ники Кънчев.

Авторката Милена Иванова е родена на 8 май  в София. Завършила  е езотерична нумерологична психология в Русия и по професия е нумеролог. Участва със собствени нумерологични рубрики в различни медии.  Първата ѝ издадена книга, която пише на базата на дългогодишната си практика, е “Нумерология на успеха” (2017).

Част от приходите ще бъдат дарени на фонд “За децата на Милен Цветков”.

Предлагаме ви откъс от книгата с любезното съдействие на издателство “Книгомания”.

Заминахме за четири дни в Гърция. Първото ни пътуване извън София. И двамата харесваме нашата съседка. Пътувахме по магистралата и стигнахме до отбивката, където тя приключваше около Благоевград. Задръстване. Пътят беше затворен, отбихме през някакви селца. Стигнахме до някакъв разклон и пак започнахме спор накъде. Милен беше инат. Понякога се чудех дали го прави нарочно, за да поддържа форма. Аз казвах надясно, той – наляво.

- Бебче, може ли да ми кажеш защо винаги в посока надолу казваш нагоре и обратно. В посока нагоре казваш надолу - подразни се той.

И започна една лекция кое според него е нагоре и кое надолу. Мълчах. Изяснявахме се. Напуши ме смях, но мълчах. Разбрах, че

когато той има тема,

няма смисъл да му се

противопоставям

Милен беше толерантен, но като запалеше - ставаше безсмислено да го апострофирам. Роден победител. Винаги в състояние да извади по-силен аргумент в своя защита. Професионалният му рефлекс беше безпощаден. Можеше да излезе от всяка ситуация.

Минахме границата и намали скоростта:

- Знаеш ли коя е тази планина отсреща?

- Не. Не знам имената на повечето планини в този регион.

Подаде ми телефона си.

- Влез в приложенията, имам едно за разпознаване на планини.

Показа ми как да го използвам, направих запис на всички хълмове и върхове, които се виждаха по пътя.

- Готово, имаш ги.

– Благодаря ти. Като се приберем, ще ги разгледам подробно и ще прочета.

- Ходила ли си на остров Лимнос?

Милен познаваше добре Гърция. Аз също.

- Не, защо? Точно там не съм ходила, но съм обиколила почти цяла Гърция и съм била в най-хубавите ѝ части.

- Трябва да отидем, ще ти хареса. Много е добре за кемпери. Има едно място, което става за каране на кайт.

И се сети да ми разкаже една история с дъщеря му, когато били с компания на морето и той я учил да кара сърф. Влезли навътре, когато хвърчилата на сърфовете им се оплели и изпаднали в много опасна ситуация. Обясни ми как е успял да запази самообладание, за да не я изплаши, и полека успял с плавни движения да избута дъските до брега.

Сподели ми и още няколко опасни истории, едната от които беше свързана с работата му в БНТ. Изпратили го с екип да снима документален филм по време на войната в Босна и Херцеговина. Идеята била да вземат интервюта от обикновени хора по селата. По онова време телевизията плащала добър хонорар за това. Имали някакво разрешително, което им давало право да преминават само през определена територия. Опитали да минат през военния патрул, но не успели.

На връщане към хотела видели някаква къща, към която се стигало по стъпала надолу, а отпред на пейката седял възрастен човек. Решили да слязат и да го интервюират.

- Точно стигаме до стареца, дори още не сме преминали и последното стъпало, и отгоре над къщата пътят се напълни с въоръжени мъж.

Арестували ги. Едва

обяснили, че са

журналисти от България

и идват с мирна цел. Стояли вързани няколко часа. Дошъл преводач. Обяснили, че имат разрешително. Оказало се, че военният патрул ги взел не за журналисти, а за терористи.

Ситуацията била сериозна. Можело да ги разстрелят и никой да не разбере къде са.

- Щяха да ни водят за безследно изчезнали. Онези не си поплюваха. Няколко пъти съм бил на косъм от смъртта. Дори съм я виждал пред очите си - каза Милен.

Изтръпнах. Гледаше ме изпитателно. Не бях го виждала такъв.

- А остров Лимнос играе някаква ключова роля в моя живот, не мога да разбера какво точно е, но всеки път, след като отида там, или ме свалят от екран, или ме връщат. С изключение на последния път. Трябва да пробваме да отидем, за да видим сега какво ще се получи.

Може пак да стане

чудо и да ме върнат

отново на работа

Прибрахме се от Гърция. След няколко вечери дойде “във втората му къща”, както наричаше дома ми. Ядосан. Беше получил някакво уведомление за глоба, която всъщност била платена, но системата не отчела плащането. За втори път му изпращали бележка. На всичкото отгоре, пътувайки към къщи с моторчето, го спрели полицаи за проверка, поискали му талон, не го носел в себе си. Написали му фиш със срок, в който трябва да се яви в КАТ, за да плати глобата и да представи талона.

Засмях се.

- Сега не ми е до шеги!

- Добре, спокойно, случват се такива неща. Всичко ще е наред.

Пушеше на прозореца:

- Ясно колко ще е наред. Не съм се чувал със сина ми от няколко дни и телефонът му е изключен, не се обажда.

За пореден път осъзнавах колко важни за него са децата му и как ако не е във връзка с Калина и Боян, излиза извън релси. Нищо друго не можеше да го разклати така, както липсата на контакт с децата му. Нещо се беше случило по повод пътуването ни до Гърция. Милен нямаше връзка със сина си и се измъчваше.

- Значи все пак това е истинската причина да си ядосан?

- Да, това е основното. Какво да правя? Как да постъпя?

Наистина вече не разбирам

какво се иска от мен…

Не питах повече

– Ще изчакаш и всичко ще е наред. Нищо не прави. Ще ти се обади скоро. Той толкова те обича и е свикнал с теб. Ще видиш, че няма да продължи дълго.

Седяхме на масата, телевизорът работеше за фон, разговаряхме за незначителни неща. Не беше един от най-добрите му дни.

- Извинявай, но вече наистина ми писна от всичко. Сякаш се чувствам изморен. Уморих се да седя и нищо да не правя!

Липсата на работа го

изнервяше

И нямаше изгледи за промяна.

- Уморих се да чета книги, уморих се да се разхождам, уморих се постоянно да се чудя какво да измисля, за да се справя с тази ситуация, уморих се от простотии и претенции. Писна ми!

- Разбирам те, но моля те, не пренасяй това в нашите взаимоотношения. И на мен не ми е лесно.

- Добре, няма!

Стана и си тръгна. Не му казах нищо.

Това беше Милен. Спонтанен. Импулсивен. Категоричен.

Понякога краен. Но честен.

Когато беше тъжен или

нещо го подразнеше,

ставаше и си тръгваше

След време сподели, че в такива моменти очаква подкрепа. Не беше разчел правилно моето мълчание.

- Извинявай! Ти си ми най-близкият човек в момента, ако на теб не мога да се оплача или да споделя, на кого!

Беше самотен. Чувстваше се изоставен. Слаб. Оставих го няколко дни да му мине. Не му звънях, не го търсих.

Във вторник вечерта звънна на вратата:

- Прибирам се, ще ме приемеш ли?

Беше се видял със сина си. Беше спокоен.

- Защо не се обади?

Той, саркастично:

- Пробвам те! Въпреки че след един случай в младите ми години с една мацка бях решил никога повече да не го правя.

Стана ми интересно.

- Имах едно гадже преди години. Скарахме се нещо една вечер и аз си тръгнах. Не си говорихме една седмица и реших да я изненадам след работа. Купих букет цветя за сдобряване и отидох до тях. Позвъних на вратата, отвори ми учудена и видимо започна да се притеснява. “Какво правиш тук?“ А отвътре се чу мъжки глас: “Кой звъни?”. Подадох и букета и си тръгнах.

Оттогава реших, че никога повече няма да правя така.

- Добре, но го направи,

къде ти е букетът?

Засмя се.

- Ааа, втори път няма да се прецакам!

Сипах му чаша тъмна бира, пушеше и мълчеше.

- Всичко наред ли е вече?

- Нищо не е наред, но поне се видях с детето. Все още чакам да ми се обадят по предложението за работа. Не знам защо не звънят. Какво мислиш? Да изчакам ли, или да звънна?

- Изчакай още малко, ще се обадят.

Милен беше принципен човек. Поемеше ли ангажимент, трябваше да го свърши. Винаги когато сме си говорили, много се чудеше и си задаваше въпроса защо хората са такива в България.

- Кажи ми, моля те, аз ли греша някъде, или некоректността в България е основно правило? Не мога да си обясня как се обаждаш на някой човек, ангажираш го, каниш го на среща и след това дори не му се обаждаш, за да му кажеш поне: пич, извинявай, но няма да стане. Това и това не е окей, или парите за заплата не ни устройват, или нещо си там, каквото и да е то.

Тормозеше го

некоректното отношение

Много хора му звъняха, канеха го на срещи. А след това дори не се обаждаха да му кажат резултата.

- Искам да ми кажеш честно, без да се притесняваш! Според теб в мен ли е проблемът?

- Може би е петдесет на петдесет. Понякога си прекалено откровен, директен и безпардонен. Не търпиш критика, правиш саркастични шеги, които невинаги се разбират правилно.

Знаеш, че самата аз се дразня понякога. Хората в България са свикнали да им се чеше егото, особено тези, които са на позиция в бизнеса. Грандоманията и демонстрацията, че си повече от другия, са на първо място у нас. Трябва да си малко по-деликатен. Не може всичко, което мислиш, да го казваш директно, без да преценяваш момента.

Замисли се.

- Е, ако е така, аз каква вина имам? Проблемът не е мой.

Затова, че някой не е в състояние да разбере определено нещо, вината си е негова. Не мога да нося отговорност за това. Няма как да променя нещо, защото някой не е в състояние да го разбере. Ами да се постарае. Да помисли. Няма вечно аз да им върша цялата работа, защото не знаят как се прави.

След няколко дни му се обадиха и започна работа по проекта на “Да, България” за предизборни студиа.

Първите записи за поредицата в интернет стартираха на 8 май 2019 година. Няма да забравя този ден. Имах рожден ден, а той сутринта ми написа: “Честит рожден ден, любов моя! Това е най-добрият ми подарък за твоя празник. Това нещо съдбовно ли е?” Изпрати ми снимка с аутфита си, който беше избрал за снимките - любимото му тъмнолилаво сако, риза на точки в подобен нюанс и тъмносиня вратовръзка. Написах му: “Много ти отива. Красив си. На добър час! Успех!”...

Конфликтите ни никога

не са били шумни

Не е имало случай, в който да си повишим тон или да си разменим обидни думи. Всичко ставаше тихо. И със стратегия. Като в шаха. Мълчалива игра, в която се изисква добра мисъл и логика.

Шахът се играе от двама души. Основните фигури са царят и царицата. Стратегията се основава на поставянето и постигането на дългосрочни цели по време на партията. Също както в живота между двама партньори с перспектива за дългосрочно съжителство. Всеки гледа да направи своя верен ход според определено движение на “дъската”, за да си подсигури добър край или победа. Обаче тези две части на шахматното мислене между двама партньори не могат напълно да бъдат разделени. Стратегически те се достигат чрез тактика, докато тактическите възможности се основават на предходната стратегия в играта. Царят и царицата извършват определени движения спрямо своя модел на мислене. Царят като типичен представител на зодия Лъв понякога извършваше стратегически ход от шахматната дъска, а царицата му, вместо да извършва позволените движения по всички полета на вертикала, хоризонтала или диагонала, излизаше извън тях. Така царят беше поставен в шах и му се налагаше да промени стратегията, за да избегне мата.

Имахме и случаи, в които царят “матираше царицата”. Така правехме. След това сядахме и говорехме. Милен разплиташе целия случай, анализираше казаното и стореното. “Ти каза това, и аз постъпих така... Аз постъпих така, защото ти каза това.” Обичаше да прави психоанализа на взаимоотношенията ни до момента, в който всичко си дойде по местата и нямаше нужда от това.

* * *

Из главата “Обичам те”

Взе ключовете от колата и тръгна. След което се върна два пъти. Затворих вратата, а той звънна след секунди.

- Извинявай, забравих си ключовете от къщи. Почна да ги търси по джобовете на якетата си.

- Бебче, пак ли започва голямото търсене?

Той винаги си търсеше нещо – очила, документи, ключове, портфейл или някакви дребни неща. За другото беше подреден.

- Какво да направя, като

имам толкова много неща

и две къщи

Тръгна отново и малко преди да затворя вратата, се сети, че не си е взел и документите. Върна се. Намери ги. Помоли ме да сменя чаршафите с неговите любими, които купи, защото моите са много светли, а той обича по-топли и тъмни цветове, погледна ме с онзи поглед за сбогуване, който никога няма да забравя, и каза: “Обичам те!”.

- Обичам те – и затворих вратата.

***

Исках да честитя празника на няколко души. Седнах на масата в трапезарията и започнах да избирам телефоните... Вайбърът на таблета му звънна, погледнах – Калина (дъщерята на Милен - б.р.), и вече истински притеснена си позволих да вдигна.

- Милена, тати при теб ли е?

- Не, Калина. Той излезе преди малко.

- Защото някакви хора пишат на мама, че тати е попаднал в катастрофа и е загинал на път за болницата.

Усетих как ми прималява. Паниката започна да нахлува. - Не, спокойно, това не е възможно. Това са някакви жълти неща. Кажи ми кой ви пише, какви са тези хора, нека майка ти се свърже с тях и разбере. Калина, проверете и веднага ми се обади, моля те!

Взех телефона ѝ, за да имам връзка с нея, в случай че вайбърът се изключи, и като затворих, на екрана започнаха да изскачат десетки съобщения: “Милене, как си, добре ли си, къде си?“, “Милене, моля те, дай обратна връзка”... Много хора му пишеха в този момент. Явно точно бяха съобщили по новините.