“Минутите се влачат, дните минават, годините летят...” - припомних си тази мисъл отново, защото ми е трудно да повярвам, че от деня, в който Дамян напусна физически този свят, са изминали двадесет и две години... Беше 6 юни 1999 г.
От 4 април - деня, в който Дамян постъпи по спешност в отделението по реанимация на ВМА, бяха изминали два месеца. Два дни го бях молила да постъпи на лечение. Напразно. Неизменният му отговор беше “Искам да умра!”. Дишаше трудно - беше си “изпушил” белите дробове. И пак запалваше цигара... В неделя – 4 април, най-после се предаде: “Води ме...”. Извиках “Бърза помощ”. Приеха го веднага в отделението по реанимация. Този път - без мене.
Два месеца и два дни
с децата се
надявахме, че отново
ще стане чудо.
Не стана
В първите няколко години го сънувах почти всяка вечер. Когато по покана на нашата приятелка Радка Стефъс бях шест месеца в САЩ, се питах дали ще го сънувам и там, където той никога не беше ходил. Сякаш го бях повикала. Още същата нощ той, хитро усмихнат, дойде в съня ми. Аз, изненадана, го попитах как е дошъл. “Виждаш ли този конец?” - на свой ред попита той и посочи бяла нишка, която се спускаше от тавана на стаята. - По него слизам и се качвам.”
Този сън ме накара да си спомня за едно наше отиване при леля Ванга. Както и да приемете това, което ще ви кажа, в резултат на болестта си Дамян никога не се зарадва на славата си. Беше неуверен и при излизането на поредната му стихосбирка отивахме при леля Ванга, за да я попита дали ще има успех. Тя ни беше казала да отидем около 10 часа сутринта. Но предишната нощ бяхме легнали много късно и не успяхме да спазим уговорката. Появихме се на Рупите в късния следобед. “Оти закъсне, Дамяне? - отказа да ни приеме тя. - Ела утре сутринта!” На другия ден отидохме навреме. И първите ѝ думи към Дамян бяха: “Вчера, като си тръгна,
като се опна един
бел конец между
тебе и мене,
и взех да давам разни нареждания на моите хора и те се чудеха какво ми става.” След това попита какво иска да знае Дамян, каза му, че стихосбирката му ще има успех, и се прибрахме в София. За този “бел конец” си спомних, когато Дамян ми каза, че слиза и се качва отново на небето по бялата нишка, която висеше от тавана...
Знам, че някои от почитателките на Дамяновата любовна лирика ми завиждат за стихотворението “Молитва към жена ми”. Казвали са ми: “Бил е болен господин Дамянов - но пък как ви е обичал...” Е, невинаги ме е “обичал” господин Дамянов... Случвало се е и обратното... Има един стих в стихотворението “Приказка” - “Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на своята тъга”...
В компания той беше весел и щедър човек, обичаше да разказва вицове, и да пийва обичаше...
И ценител на
женската красота
беше...
Не съм единствената муза в неговия живот – и поетите са човеци! И преди да се появя в живота му, и след това той е писал любовни стихове. Но аз съм последната жена, която би търсила сметка на съпруга си защо е писал любовни стихотворения за други дами. Не казвам, че ми е било приятно, но сцените на ревност не са влизали и не влизат в представите ми за достойнство. Дамян може и да е очаквал някаква реакция от моя страна, но това нямаше как да се случи. Не заради чувството ми на гордост, но и защото мисля, че никой няма право да ограничава свободата на поета.
...Ще ви разкажа нещо интересно. През 1974 г. излезе Дамяновата стихосбирка “Радостно, тъжно и светло”, в която се съдържа и цикълът любовни стихотворения “Живей, измислице Любов!”. Дамян предложи на издателство “Български писател” ръкопис с любовните стихотворения. Поетът Иван Мирчев, редактор в отдел “Поезия”, изказа недоумение, че стихотворенията в книгата са посветени на друга жена, а не - на мене. В резултат на този разговор любовните стихотворения бяха редуцирани... Т. е. свободата на поетичното слово бе победена от представите за морал на редактора. Ето едно “неморално” стихотворение:
* * *
Когато те измислих, се уплаших:
творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен – силния –
да победи!
Когато те измислих, цял изтръпнах:
не сън – жена, родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял
в развалина!
Когато те измислих,
се побърках:
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме
като църква.
Но твойта кражба аз
благослових.
Да, свята да си, обич
огнекрила!
Грабежът ти бе страшен, но свещен –
мъжът е в най-голямата си сила,
когато е от слабост
победен.
* * *
Дамян боготвореше българския народ. Но в най-неподходящия момент написа нещо, което ме хвърли в ужас, но не посмях да му кажа какво ще последва, ако това нещо се появи в печата. Появи се. И Дамян видя опаката страна на любимия си народ. Няма нищо случайно в този живот... Съветваха го да се покае, защото бил грешен и никой нямало да го чете... Заплахи, обиди, анонимни писма, среднощни телефонни обаждания... Всеки ден чувах: “Искам да умра!”. Беше изгубил всякаква мотивация за живот. Трябваше да измисля нещо. Предложих му да издаде книга - беше написал над сто стихотворения. Той се сопна: “Аз умирам, ти мислиш за книга”. Да, умираше... Но знаех, че ще се зарадва, ако види своя нова книга. И се превърнах в конспираторка. Помолих Иван Гранитски да дойде вкъщи и да каже на Дамян, че иска да издаде негова нова стихосбирка. Иван откликна на молбата ми. Дойде с тази идея.
Дамян реагира:
"Нямам стихотворения"
Моментално се обадих - лъже, в папката има над сто. Конспирацията се увенча с успех. Отиде си Иван. А Дамян запя старата песен - от това не става книга, стихосбирката не е стихосбирщина... Да, но аз държах на своето. Взех папката със стиховете. Отидох в хола. Пръснах стихотворенията върху пода. Закрачих сред тях и след около два часа се върнах при Дамян с подредената стихосбирка. Казах простичко: “Чуй!” и прочетох на глас 57-те стихотворения, които бях избрала. Не знам колко време съм чела. Когато свърших, Дамян, щастливо усмихнат, каза: “Ама то много хубаво се е получило!”
И се съгласи да влезе за пореден път на лечение във ВМА. След две седмици се върнахме у дома. Минаха около два месеца и здравето му пак се влоши. Пак трябваше да постъпи на лечение. Обадих се на Иван, питах го дали книгата ще излезе скоро, защото Дамян пак е много зле и му трябва някаква радост. Книжното тяло било готово, но корицата не била отпечатана. Помолих да подвърже един екземпляр с някакъв бял картон и да го изпрати в болницата. След няколко часа получихме 4 екземпляра. След няколко дни, когато можа да седне в леглото, той написа на една от книгите: “Наде, извинявай, че още съм жив! Ти си виновна! Както и за появата на тая книга. Твоят изедник Дамян.” След което е добавил – 30 юли 93 г. – 12 август 93 г. Военна болница.
Страдалец беше Дамян
Идеалист и мечтател за по-справедлив свят. Обичаше безкрайно живота! И въпреки пророчествата, че никой няма да го чете, той е сред най-обичаните и най-четените български поети. Весел или тъжен, обичащ или мразещ, праведен или грешен, той е искрен във всяка своя дума. Във връзка с 85-годишнината от неговото раждане се появи “Антология манускрипта” - лимитирано издание от 100 броя. Някои стихотворения излизаха за първи път. Преписвам най-краткото.
УЧАСТ
Аз писах със сърце и на коляно,
и куцайки, изминах много път.
Сърцето ми се умори тъй рано,
дано пък колената издържат.
1961 г.
Авторката е съпруга
на Дамян Дамянов, поетеса
и писателка - бел.ред.
Снимката на Дамян Дамянов е направена от Румяна Тонева на 18 март 1999 г. - само 2 месеца преди кончината на поета.
Коментари (0)
Вашият коментар