Певецът не бива да мери колко време ще е на сцената, защото хората са отделили от времето си, за да го слушат
Първите си стъпки в музиката Васил Найденов прави с уроци по пиано. Дълги години свири на този инструмент, но започва паралелно с това и да пее. Част е от “Златни струни”, за кратко е в оркестъра на Бисер Киров, след което става солист на “Диана Експрес”. Преди да започне да гради соловата си кариера, пее в “Тангра”. Изпълненията му през годините се превръщат в неостаряващи хитове и любими на няколко поколения. Участията и концертите на голямата звезда продължават да се разпродават и сега седмици преди обявените дати.
- Непрекъснато имате участия и концерти, а песните ви са неостаряващи вече толкова много години. Какво иска да слуша публиката, г-н Найденов?
- Длъжен съм да се съобразявам с някакъв комерс, въпреки че понякога си позволявам и да не бъда комерсиален. Знам, че ще има спад в темпото, но искам да пея и неща, които не са толкова известни, има нужда и от това. Трябва да има подобни изпълнения в една програма. В крайна сметка те са част от мен като емоция, като поведение, като мислене, защо да не бъдат изпети, независимо че през годините хората не са ги чули заради някой редактор, който е решил да не ги върти в ефира. Обикновено се харесваха определен брой и ги пускаха, другите отиваха в небитието.
Ако ме питате каква е причината да оцелея през последните 10-15 години, това е интернет. Много странно нещо е - прескачаш журналисти, медии, редактори. Ти си все едно на тезгяха. Хората натискат копчето и те чуват, има редактори, които може да не те въртят в момента в медиите, но в интернет всеки може да те слуша. И именно той се оказа, че е зад гърба ми, въпреки че нищо не разбирам от това. Хората сами качват мои изпълнения, правят клипове, като вземат кадри от филми, слагат снимки и т.н. Щастлив съм, че песните се харесват. Нямам претенции, че съм автор на всички тях. Автори са и Митко Щерев, Стефан Димитров, Тончо Русев, Богдана Карадочева, Миряна Башева, Маргарита Петкова и много, много други. Шанс е, че съм работил с наистина можещи, интелигентни хора, които си знаят занаята.
Младите, като пеят под душа, си въобразяват, че могат да си напишат сами и музиката, и текста, и аранжимента. Не съм много убеден в тази работа, слушайки това, което се излъчва през последните години, и думичките са много бедни. Веднага ще ме обвинят, че съм одъртял и съм станал критик, не става дума да не бъдат съвременни. Нямам такова усещане, че съм остарял, това бих го казал и на 20, и на 30 г. Тези хора трябва малко повече да проявяват отговорност в това, което правят. Има можещи автори, към които да се обръщат. Младите трябва да се доверяват не само на инстинкта си, но е нужно да имат богата музикална култура, много опит, чувство за импровизация. Не може всеки да пише музика. Ако ставаше така, всеки щеше да е Шостакович или Бах, не е толкова лесно.
- Занимавате се с музика от дете, смятали ли сте колко години вече сте на сцената?
- При мен е много лесно за смятане. Роден съм през 1950 г., в трети клас започнах да свиря на пиано. Тогава непрекъснато ни юркаха да свирим и да правим продукции. Много свирене беше, в никакъв случай не беше лесно.
- Вие сте много енергичен, как успявахте да се задържите да свирите с часове на пианото?
- Имах една преподавателка Ченкова, казвах ѝ, че ми е много трудно. А тя ми отговаряше: “Момче, никъде не е лесно, и в кревата не е лесно”.
Обичам пианото, но хората, които свирят на този инструмент, както и цигуларите, са лишени от детство. Ако искаш да бъдеш добър, се изисква изключително много труд. В балета е по същия начин, но не говоря за балета на кол. Тези дни бях на годишнина от създаването на “Арабеск”, имам много приятели там и беше прекрасно.
- Вие също танцувате много на сцената.
- Имам някаква двигателна култура. Не искам да обиждам никого, но преди мен изпълнителите бяха малко по-статични на сцената. Бая танцувах, работил съм с всички балети, включително и с Операта, с “Арабеск”, с балет “Веда”.
Балетът миналата вечер ми доказа за пореден път, че в България все пак са останали кадърни хора. Трябва повече да бъде отразяван този труд. Изкуството заслужава да бъде подкрепено. Без да бъда критичен, обаче нещата не са много розови у нас през последните години.
Започнаха да оцеляват
само хора с огромно
самочувствие и нисък
музикален и
интелектуален стандарт
Медиите ни навират непрекъснато в полезрението най-лесните успехи. А те стават достъпни, за съжаление, и за най-малките деца, които са като попивателни. Свикват с всичко това и се изгражда една друга, улична култура. Медиите и Министерството на културата са длъжници на тези, които правят малко по-сериозна музика, балет, сериозно изкуство. През последните 30-40 години беше голям напън да се опростачи българина и имаме значителни резултати в тази посока.
- Кое най-много ви дразни?
- Не разбирам откъде им идва самочувствието на някои хора. Не говоря, че човек трябва да се подценява. Но има хора, които малко умеят да говорят, малко умеят да пеят, малко да танцуват или рисуват, и изведнъж стават специални. И защо трябва да занимават драгия зрител със себе си и да обясняват колко са търсени и харесвани?
Не може успехът да се скрие, вижда се имат ли изобщо участия, колко хора са отишли да ги гледат и слушат. Определено ме дразнят номера от селски вечеринки. В същото време интелигентни и можещи, талантливи хора седят настрани. Но пък са по-обичани.
Публиката не е малоумна, може да не знае дефиниции или терминологии, но има усет за таланта.
Времето е най-правилният съдник. Това е като с песните. Има такива, които са печелили “Златният Орфей” или нещо друго. Ама песента била на еди-кой си композитор, който бил член на съюза на композиторите, който имал такива и такива връзки. И какво от това?!
Песента изкарва само
едно лято, минава
“Златният Орфей” и
после никой не я помни,
дори и самият композитор не я знае коя е. Какъв е смисълът на цялото упражнение? Идеята е да остане във времето. Много трудно се стига до такива висоти. Но човек трябва да се старае да направи нещо, което да има живот, да отрази даденото време по отношение на манталитет, на стилистика, вкус.
- В момента струва ли си да се правят нови песни?
- Аз лично за себе си прецених, че не си струва. Много е обидно, когато напишеш някакви песни или си само техен изпълнител, стават ти като рожба, а накрая стигаш до един редактор, който решава, че няма да ги върти. Дано ме разберат по правилния начин - песните трябва да бъдат отразявани. Какъв е смисълът да създадеш нещо, което няма да има ротация?
Сега вървят такъв модел хора, които са амбициозни, знаят на кого да плащат, къде да се обаждат, какви пиари да намерят, за да ни занимават със себе си, пиарите се обаждат денонощно на редакторите. Тази цялата палитра ми е много добре известна. В този занаят съм от трети клас. 60 години се търкалям по сцените и не е нужно човек да е Агата Кристи, за да разбере какво се случва. Освен това съм зодия Дева и съм много наблюдателен. Много бързо вдявам за какво иде реч, това, че не реагирам, не значи, че не го знам.
През последните 10-15 години се опитвам да бъда малко по-краен, има хора, които не заслужават да сме твърде търпеливи. Трябва да се казват нещата такива, каквито са. Да сме малко по-взискателни не само към себе си, но и към хора, от които зависим.
- Помните ли как преминахте от пиано към пеене?
- Не съм много работлив. Бях в един клас с Андрей Дренников, брат на Иван Дренников, който е пианист на световно ниво. Докато ние ходехме на купони, Иван свиреше по осем часа на ден. Аз не можех да седя по толкова време. Не мога да кажа, че съм изключително лош пианист, но не съм и достатъчно добър. В тийнейджърските години започнахме да купонясваме. Емоционален човек съм и бая съм се веселил, както казва Веско Маринов. Нищо не ми е било чуждо.
- Предполагам, че непрекъснато ви спират хора по улиците. Какво ви казват?
- Много хубави неща. Това, което казват, сигурно не го заслужавам чак в такива размери. Несъмнено е много приятно, когато чуваш мили думи от хора, които са в зряла възраст и вече са видели много в живота си. Но в такива моменти човек трябва да си зададе въпрос дали заслужава всичко това. То трябва да се заслужи. Някои мои колеги ме питат защо толкова много време пея и им угаждам на хората, когато съм на сцената. Понякога съм стигал да пея над два часа и половина, близо три. Това е зловеща умора. Но като си представиш, че тези хора са си оставили домовете, оставили са си децата, спокойствието, били са на работа и са се вдигнали през нощта да дойдат да ме слушат. Платили са, седят на крака, вместо да си почиват, да натискат копчето на дистанционното, да си пият ракията или да бъдат с гаджето. Това по някакъв начин те задължава. Човек не бива да мери колко време ще пее или колко е редно да бъде на сцената. Тези неща не стават по часовник.
Неотдавна бях поканен от шефката на Националния музей, ще правим концерт пред него скоро. И слязох долу, където е златното съкровище. В този момент там имаше много
голяма група ученици, които
изведнъж спряха и
започнаха да ми
ръкопляскат
Беше много вълнуващо за мен, защото са от съвсем друго поколение. Може би преподавателката ги е накарала, но беше много мило и трогателно. Не съм лишен от публика и хубави неща, но това наистина беше изключително емоционално. Това е най-хубавото в нашия занаят.
Не съм убеден, че заслужавам всички тези хубави неща, които ми се случват, нещата, които говорят за мен. Дай боже да мога да оцелея по-дълго време. Тончо Русев ми каза нещо много умно, преди да почине: “Василе, внимавай, когато всички те хвалят, това е началото на края”. Дано скоро да не съм в небитието, било като физика, било като професия, не знам колко ще издържа още. Продължавам повече, отколкото е нормално за моята възраст. Но ако попитате и една Лили Иванова, тя също ще ви каже, че това ни държи живи. Представете си, колкото и пари да имаш, да седнеш пред телевизора, само да се храниш, да правиш корем и да бъдеш задоволен с обикновени битови неща. Дано не влизаме и в една друга зона. Човек трябва да знае и кога да спре, за да не стане смешен пред себе си и околните.
Коментари (0)
Вашият коментар