Гарелов: Махнаха Иван Славков от БНТ, защото спря руската телевизия

Журналистът разказва живота и кариерата си в “Неизпратени писма до Маргарита”

“Неизпратени писма до Маргарита” (с логото на Книгоиздателска къща “Труд”) е най-новото заглавие от журналиста и медиен експерт Иван Гарелов. Книгата съдържа текстове, свързани с личния живот и кариерата на Гарелов. Изключително богата е на снимков материал от личния архив на автора, както и от архива на БНТ. Снимките проследяват дългогодишната му кариера като репортер и водещ, както и историческите му срещи с ключови личности като Ясер Арафат, Шимон Перес, Ориана Фалачи и редица български президенти, премиери, политици, светски личности. Материалите в книгата са публикувани в редица български периодични издания: “24 часа”, “Българан”, “Пари”, “Новинар”, “Труд”, “Ретро”, “България днес”, “Клуб 100”, “Стандарт” и др.

Ах, Маргарита,

Обзеха ме спомени за моето юношество. Ще ти разкажа през какви вълнения преминавахме, дано ме разбереш колко съм изстрадал. Вероятно ще ти бъде много трудно, защото дреболии от бита като дрехи и други атрибути, по които си падат младите хора, за вас не са никакъв проблем – на пазара няма празноти.

Имах късмета да израсна в град, през който минаваше Пътят. Става дума за Пазарджик и международния път от Европа за Близкия изток. Пътят ни караше още като деца да се чувстваме част от широкия свят, готови винаги да тръгнем към мястото, което ни е отредено от съдбата по право. Нещо като морето, заради което островитяните се чувстват граждани на широкия свят, готови винаги да заминат надалеч. Мястото, което най-често се оказваше отредено на повечето ми съученици и приятели, беше Ню Йорк.

В Пазарджик беше седалището на СОМАТ (Стопанско обединение “Международен автомобилен транспорт”) – гордостта на българската икономика. За хлапетата от града шофьорите от СОМАТ вършеха същата работа, каквато вършеха за своите деца българските дипломати и търговци, които шареха по света – носеха им плочи, дънки, шоколади, велосипеди и други блага на “загниващия” Запад. Така ние нямахме за какво да завиждаме на софийските си връстници.

Един ден обаче настана голяма суматоха и бе сложен край на безметежната ни връзка със света. Колоездачът Бойчо, който беше национален състезател, се завърна от Белград, облечен със странен панталон. Тесен по тялото, с двойни шевове от червен конец по кантовете, с лъскави капси, ципове, много джобове и какво ли още не. Бойчо разхождаше вечер панталона по “стъргалото”, а ние го следвахме като хипнотизирани и изучавахме подробностите на това чудо. После си купихме черен шлиферен плат и право при местния шивач. Възрастен човек с неголяма клиентела, той прояви неочаквано разбиране към странната ни поръчка и се зае да я изпълни. Все пак навиците му го спъваха. В никакъв случай не искаше да приеме, че трябва да има два задни джоба. Къде се било виждало два задни джоба, за какво служат?

Примирихме се с един заден джоб, но пък с цип,

капси и двойни шевове. Баща ми се запъна за друго – къде се било виждало панталон да бъде без маншети? Преодолях го с няколкодневни спорове.

Започнахме да търсим снимки какви дънки (научихме как се казват) носят на Запад и всякаква друга информация как изглеждат нашите връстници. Попадна ни източногермански илюстриран седмичник, който разгледахме с голям интерес. Имаше репортаж със снимки как полицията залавя някаква младежка банда. Не гледахме друго – младежите бяха със зелени дънки и без толкова капси и ципове. Дали и те бяха имали проблеми с местния шивач?

Получавахме вкъщи някакво издание в джобен формат, казваше се “В защита на мира”. Снимките бяха малко. Задържахме вниманието си по-дълго на снимката на руса красавица, лежаща на шезлонг на плажа. Текстът беше язвителен – “Американска туристка на дървено легло на каменистия гръцки плаж”.

После като студенти нашите прозорци към света бяха изданията на БТА – “Паралели”, “По света”, ЛИК. Значението им бе неоценимо – тази информация липсваше в което и да е от другите печатни издания. “Паралели” показваше света в снимки. На това списание дължа кариерата си в телевизията. По това време работех в БТА, а главен редактор на списанието бе Стефан Продев. Бях

един от първите българи, които посетиха след войната Света гора (Атон)

и Зографския манастир. Продев помести репортажа ми на двете вътрешни страници. Марко Семов го беше прочел и ме покани в телевизията.

“По света” поместваше коментари от чуждия печат за политическите събития и беше първият ни учител по журналистика. А пък в ЛИК имаше прегледи и критики за културните събития и тенденции на Запад. Така ние знаехме какви са плюсовете и минусите на книги, филми, изложби, които не бяхме виждали и нямаше никакъв шанс да видим. Все е нещо. Освен когато се намесваха и коментари от предубедени български автори. Не съм забравил как В. Г., която бе главен редактор на ЛИК, принизи знаменития филм “Бони и Клайд” до елементарна реклама на гангстерите. Не се съмнявам, че такива критики е имало и в Америка, но за хора, които нямаха възможност да гледат филма, би трябвало да се даде една по-балансирана преценка.

Маргарита,

Разказвам ти всичко това, защото и ти, и другите ни приятели сте изразявали уважение към познанията ни за културата, политиката и живота въобще в другите страни. Или както се казваше – “отвъд Желязната завеса”. Ако знаехте как сме събирали тези знания парче по парче от всякакви странни източници.

Така например все още се помни оценката на коментатора по международните теми Петър К. за “Бийтълс”. Той обикновено се занимаваше с преговорите за ракети със среден радиус на действие, но тук се бе заял с външния вид на четворката от Ливърпул – за дългите им коси и “упадъчното” им поведение. И завърши с покъртителното обобщение: “Отгоре на всичко те не са музикални.”

В пропагандата, изглежда, работеха примитивни, еднопланово мислещи хора, които не си даваха сметка, че голословното отрицание води до точно обратните резултати. Хората търсеха да видят новите американски филми, да притежават най-новите плочи с рокмузика, да носят модерни на Запад дрехи. Най-голямото “постижение” на тези хора, сляпо вярващи в своята правота, е, че докараха българската публика, традиционно проруски ориентирана, да намрази руските филми, с които ни заливаха, и да се роди бисерът “Филмът хубав ли е, или руски?”. Именно това бе причината да сменят зетя на Тодор Живков Иван Славков от шефското място в телевизията, когато взе смелото решение

да спре петъчното излъчване на руска телевизия

Днес картината е с обратен знак, но абсолютно същата. Пропагандата се определя в буквалния смисъл на думата от децата на същите хора, които работеха в сградата с петолъчката. Заливат ни с американски филми за масова употреба, от всички медии звучат песни на английски език. За Русия се говори само отрицателно. Всичко руско се отрича. Всеки политически противник се нарича агент на Русия. В същото време хората търсят да видят новите хубави руски филми, пеят вечните руски песни и т.н. И в това няма нищо идеологическо.

А уж бяхме погребали Студената война?