Симона Пейчева и Мадлен Радуканова биха празнували 14 май с лейди Даяна и кралица Елизабет II

* 8 г. Симона чества рожден ден с Алина Кабаева. Подарявала ѝ е свой златен медал, а днес би искала да направи интервю с нея

* Предишния рожден ден Мадлен посреща в “Пирогов” след припадък заради гладуване. До края на живота си би яла пица и шоколад

Две любими български момичета. Две шампионки. От две различни поколения, но в един спорт - златната за България художествена гимнастика. Една дата ги прави още по-свързани - техният 14 май.

Симона Пейчева е родена на 14 май 1985 г. в София. Мадлен Радуканова е родена на 14 май 2000 г. в София.

Пейчева е световна шампионка в индивидуалната надпревара. На първенството на планетата в Мадрид през 2001 г. Симона печели три златни (на обръч, топка и бухалки) и един сребърен медал (на въже), както и сребърен медал в многобоя. На финалите на Световната купа през 2002 г. в Щутгарт тя грабва златото на топка и сребърни медали на бухалки и въже. Участва два пъти на олимпийски игри - шеста и десета в многобоя в Атина 2004 и Пекин 2008. В края на 2008 г. прекрати спортната си кариера. През 2009 г. роди сина си Алексей. Основа и свой клуб - SiVi Sport. След кратко завръщане към спорта се отправи към осъществяване на друга своя професионална мечта - започна да прави “шампионски съчетания с микрофон” и стана журналист. От ноември 2020 г. води предаването “Неделни нюанси” по БНТ 2.

Радуканова е част от диамантените момичета на България - първите в историята на страната ни олимпийски шампионки по художествена гимнастика. На игрите в Токио, проведени през 2021 г., българският ансамбъл в състав Симона Дянкова, Мадлен Радуканова, Лаура Траатс, Стефани Кирякова и Ерика Зафирова стъпи на Олимп, завоювайки безапелационно златните олимпийски медали. В края на 2021-а Мадлен и съотборничките ѝ слязоха от сцената със спектакъл бенефис “Сън”. Но продължават да сънуват, мечтаят и живеят заедно в свободното от състезания и тренировки ежедневие. Радуканова стартира и своя инициатива “Година на благодарността”, за да вдъхновява български деца. В момента е в период на затишие, но са ясни две неща - съдбата ѝ остава свързана с художествената гимнастика и тайфунът Мадлен отново ще се вихри.

Симона Пейчева и Мадлен Радуканова дадоха първото си общо интервю за “24 часа”.

- Как реагирахте, когато разбрахте, че и двете сте родени на 14 май? Кога и как го научихте?

Мадлен: Аз бях още много малка. Симона още тренираше. И като разбрах, че е родена на 14 май, много се зарадвах. Тя ми беше като идол, когато започвах да тренирам. Стана ми много готино. Тогава следях абсолютно всичко - националния отбор, всички големи какички. Радвах им се и исках да стана като тях. А едната любима какичка се оказа и родена на 14 май.

Симона: Много мило от страна на Мадлен да каже това. Разбира се, аз научих по-късно - когато тя вече беше част от националния отбор. Момиче от твоя спорт, тръгнало към най-високия връх и родено на твоята дата - стана ми много приятно.

- Кое е най-хубавото място, на което сте празнували рождения си ден?

Мадлен: Със сигурност не там, където го посрещнах миналата година - в “Пирогов”. (Смее се.) Само това посрещане не беше много приятно. За мен всеки рожден ден е специален, обичам си го, празнувам си го и всеки е запомнящ се.

Имах лек инцидент вкъщи точно на 13 май вечерта. Оказа се, че точно 10 минути преди полунощ пристигнах в “Пирогов”. Бях си разбила брадичката, трябваше да ме шият...

- Искаш да кажеш, че в навечерието на историческите олимпийски игри, три месеца преди олимпийското злато, си се озовала в “Пирогов” с разбита брадичка за рождения си ден?

Мадлен: Да.

Симона: То е било на късмет, да знаеш.

Мадлен: Този ден беше много емоционален още от първите му минути, та до следващата вечер. Имаше всякакви емоции - рев, смях. Не искам да се оплаквам. Просто стана рожден ден, който няма да забравя. Самото нараняване беше леко.

Симона: Явно случка, за да се пробудиш и да си готова за това, което ти предстои.

- Симона, надявам се, че ти ще разкажеш само хубави истории от рождените си дни...

Симона: Да си кажа честно, тъй като на 12 май рожденичка е Алина Кабаева, в периода от 2000 до 2008 г. нашите рождени дни всяка година бяха на “малкото световно в художествената гимнастика”, както си наричаме състезанието в Корбей Есон (Франция). Двете с Кабаева там винаги ни почитаха страхотно, с невероятно отношение. Така че в активния си състезателен период винаги съм празнувала рождения си ден заедно с Алина във Франция. Извън гимнастиката - аз не съм от хората, които обичат големи празненства и купони. Винаги на рождения си ден съм или някъде на път, или с малко хора около мен. С изключение на единствения голям купон за рожден ден - 30-ата ми годишнина. Тя съвпадна с участието ми в едно риалити по Нова телевизия. И всъщност празнувахме с целия екип на Халваджиян, с хората от предаването - общо над 100 човека, едва ни побра заведението. Това е единственият ми голям купон. Не обичам шумните празненства, не е моето.

- Какъв е най-хубавият подарък, който сте получавали за рожден ден?

Симона: Не смятам, че материалните неща са най-хубавите подаръци. Живеем в такъв свят, че може да си набавиш всичко - с повод и без повод, не е задължително да имаш рожден ден.

Мадлен: Може би прекараното време с близките. Оценяваме много колко е ценен този подарък, докато покрай спорта толкова често сме далече от тях. Както Симона каза, че предпочита да празнува с най-близките хора, така съм и аз. Тази година също ще съм така - буквално със семейството си и с отбора, който си ми е като семейство.

- Кое е най-лудото нещо, което сте правили в годините дотук?

Симона: През 1999 г.

слизах от

107-ия етаж по

аварийните стълби

в Япония. Най-лошото е, че после трябваше и да се кача до горе, 107 етажа, пак по аварийните стълби. Това ми е кулминацията на лудостите в живота. (Смее се.) Може би защото бях малка, беше ме и страх да не ми се карат. Всъщност ние бягахме от стаята. Бягахме от хотела, за да излезем навън. И за да не използваме асансьора, който, пристигайки издава звук, за да не чуят треньорките, че бягаме, трябваше да измислим нещо. За да излезеш навън, най-близко беше аварийното стълбище. Но от аварийното не можеш да излезеш на долния етаж, за да си хванеш асансьора там. И трябваше да си слезем до долу. Добре че се сетихме на тръгване да оставим една обувка да подпре вратата да не се затвори, че после нямаше да може да влезем. Добра общофизическа подготовка беше.

Мадлен: Аз чак луди неща не съм правила. Имам много смешни истории, но луди не знам. Аз съм си послушна. (Смее се.) Аз не съм бягала, винаги ме е било много страх да не ме хванат.

- А какво лудо нещо искате да направите, нещо с много адреналин?

Симона: Аз съм скачала с парашут, но искам пак да скачам - това е най-уникалното нещо, което съм правила. Много ми беше хубаво. Докато се издигах със самолета, всичко беше нормално. В момента, в който отворят вратата и чуеш въздуха, тръпката те връхлита, но горе-долу е приемливо. Казват ти само да се обърнеш и да отпуснеш частта на краката от коленете надолу. Хем си в самолета, хем вече си наникъде. Като те бутнат надолу - две трети от разстоянието летиш, без парашутът ти да е отворен. В безтегловност си. Нямаш въздух. Не толкова от страх, но така падаш надолу, че не можеш да дишаш. Единственият вариант е да погледнеш нагоре, за да не ти идва въздухът в устата и носа. Между 5 и 10 секунди е моментът, в който си в стрес. В един миг, когато се отпуснеш, и като ти се отвори парашутът - наблюдаваш цялата тази страхотна природа, която имаме в България. Някак се извисяваш над всичко онова, за което се пее в химна ни “Мила родино”. И ти имаш щастието да го видиш отвисоко. Аз го съпоставих с това, когато си на първо място, пееш химна и гледаш реално отгоре. Поне за мен имаше някаква допирателна.

Мадлен: Аз също искам да скоча с парашут, малко ме е страх, но със сигурност ще го направя. Искам да се кача и на въздушен балон, но това си е спокойно преживяване на фона на скачането с парашут.

- Ако можехте да си изберете зодията, коя бихте предпочели?

- Същата! (Двете отговарят с една и съща дума и в един глас, след което избухват в смях.)

Симона: С рогата напред и никога не се предаваме, това сме Телците.

- Имате ли някоя друга много любима дата освен 14 май?

Мадлен: 8 август! Денят, в който станахме олимпийски шампионки!

Симона: Аз не помня точната дата, в която станах световна шампионка, само годината и месеца, но при тях постижението е историческо, много чакано, жадувано не само от тях, но и от целия народ. Затова аз като майка на първо четене бих казала датата на раждането на моя син - 7 юни.

- Има ли някой друг човек, роден на 14 май, с когото свързвате рождения си ден?

Мадлен: Имам познати, родени на 14 май. Даже

имам приятелка,

която е родена на

14 май и се казва

Мадлен,

малко по-голяма е от мен. И двете си честитим рождения ден.

Симона:

Моята най-добра

приятелка Петя -

с нея сме родени

на една и съща дата,

в една и съща година

Аз съм по-голяма от нея с няколко часа. Невероятно съвпадение. Тя ми стана толкова близка по случайност - покрай работата си се запознава с майка ми и си става близка с нея. Майка ми започна: “Ще те запозная с едно момиче, родена е на твоята дата, в твоята година, ама сте толкова различни”. А аз: “Не ме занимавай, моля ти се. Имаш толкова различни разбирания за хората от моите...”. Веднъж се натъкнах по абсолютна случайност на въпросната Петя и с течение на годините с нея си станахме най-близки приятелки.

- Ако не можете да сте с най-близките си хора, но пък можете да изберете един човек от историята или съвремието, с когото да празнувате един ваш рожден ден, кой би бил той?

Симона: В последните две години започнах да чета политически и биографични книги. По повод името, което ще спомена - прочетох всички книги, разкази, статии, изгледах всички филми, всичко, което можех да разбера. Та с днешна дата бих казала лейди Даяна. Страшно много ми хареса как се е справяла с трудните моменти, през които е преминавала. Последната книга, която четох, беше “Даяна - нейната истинска история от първо лице”. Тя е вкарвала тайно хора в кралството, за да им дава интервюта. Човек, доверен на писателя, за да не идва той. Впечатлена съм от трудностите, през които е минавала. Да се бори за любовта си, да минава през всички фази на булимия, анорексия. Да си вижда децата, да не бъдат отглеждани от хората в кралството, а тя да бъде повече майка. Много ми харесва, че тя се откроява. Обичам хората, които се открояват от масата. Та ако в този момент трябва да избирам, бих избрала нея. Но не бих я канила на рожден ден с други хора, защото биха се залепили за нея. Ако имах шанс, един час да можех да прекарам с нея, да поговорим и да обменим лична информация, това бих искала.

Мадлен: Ако е реален човек, когото бих желала да срещна, но пък това си изглежда нереално, може би кралица Елизабет II. Наскоро, когато с момичетата от отбора бяхме в Лондон, много искахме да се срещнем с нея. И даже си бяхме казали, че ще се срещнем, нищо, че е в графата “мисия невъзможна”. Толкова си повтаряхме, че като отидем до Бъкингамския дворец, със сигурност ще я видим, че чак да си повярва човек. (Смее се.) Разбира се, не я видяхме. Тя е изключителен пример за жена - и силна, и знаеща, и обичана. Ако можех, бих поговорила с нея. Но би било страхотно да сме заедно с момичетата от отбора, все пак всички искахме да я видим, а нашите мечти ги сбъдваме заедно.

- Коя е най-хубавата дума, която сте чували за себе си?

Симона: Естествена. Аз наистина се определям като своенравен и прекалено инатлив човек. Някой да прозре това, което аз сама съм разбрала за себе си, ми харесва.

Мадлен: Искрена.

- Коя е любимата ви буква?

Симона: А.

Мадлен: Аз май нямам.

Симона: Защото още нямаш дете. (Смее се.) Сега може да си избереш една.

Мадлен: М. Моята буква.

- Коя е първата буква на най-любимия ви човек?

Симона: А.

Мадлен: Б.

- Яли ли сте тайно торта за ваш или друг празник, докато се състезавахте активно?

Мадлен: Яли сме тайно всичко, особено сладко.

Симона: Аз не съм по тортите, аз съм по чистия шоколад. Ама при мен не е било тайно. Достатъчно ясна бях и си казах - или ще ям шоколад, или се отказвам. Безсмислено е да се крия, така или иначе без шоколад не можех. Месо не ям от близо 20 години, малко преди олимпийските игри в Атина.

Те ме тъпчат

с пържоли,

аз ги хвърлям

Тренираме, дават ми салати и пържоли, а на мен ми ставаше лошо. Беше безсмислено. Започвах да повръщам. И всъщност, като обясниш човешки, че не се чувстваш добре и затова трябва да се храниш с друго нещо, но това няма да навреди, а дори ще помогне да си добре и в живота, и в състезанията, ще те разберат. И няма нужда от криене.

Мадлен: Аз сладко съм яла винаги,

дори и от себе си

съм се опитвала

да се крия

(Смее се.) Казвам си: Няма да ям това до даден час. И изведнъж изкушението се окаже по-силно от мен.

- Ако се окаже, че до края на живота си може да хапвате едно-единствено нещо, но имате шанс да си изберете кое е то, кое ще е?

Симона: Плод. Не мога без плодове.

Мадлен: Няма да стане само с едно. При мен са две - пица и шоколад. Не мога без сладко, но трябва да има и нещо солено.

- Коя е най-дългата диета, която сте спазвали?

Симона: Аз и до ден днешен се храня прекалено малко и само с определени неща. Но сама си го налагам, не е някой да ми е казал какво трябва да ям.

Мадлен: Докато тренирах, последните години се налагаше да спазвам режим, защото имах проблеми с килограмите. И може би затова припаднах вкъщи на предишния ми рожден ден и го посрещнах в “Пирогов” - защото не бях яла. Измъчвах се сама на няколко пъти да не ям въобще, но смятам, че това е много грешно. Просто трябва да се храниш нормално и да ядеш това, което ти е полезно. По-дълги диети не съм имала, хапвам си.

- За какво бихте заменили ценен медал?

Симона: Аз два от златните си медали от световното първенство в Мадрид ги подарих на Алина Кабаева и Ирина Чачина, без да е трябвало да се замислям за какво бих ги заменила, но просто така го почувствах. На тях тогава им взеха медалите заради проблем с допинг пробите. Ние тогава бяхме много сплотени. Бяха различни времена. Сега отборът пътува с огромен екип, с наистина професионална делегация от федерацията. Тогава пътувахме аз и Елизабет Паисиева с един треньор и един съдия. Нямаше лекар, масажист, хореограф. Ако се случеше проблем, ако някой се разболее или получи травма, винаги ни помагаха. Случвало се е масажистът на Кабаева да бъде цяла нощ в стаята ми. На турнир в Нидерландия бях с 42 градуса температура. Ако не беше този човек, аз щях да умра там. Ирина Винер беше в много близки отношения с моята треньорка Мариета Дукова и винаги са се отзовавали да ни помагат. Та в онзи момент просто така го почувствах. Като спортист, на когото може да се случи да му вземат нещо, реших да им подаря по един от своите златни медали.

Мадлен: Аз бях дала своя медал от европейските игри през 2019 г. за благотворителния търг, който бяхме направили с момичетата, за да се подкрепи лечението на украинската гимнастичка Валерия Юзвяк. Макар че медалът беше сребърен, тогава не бяхме успели да вземем златото. Но човекът, който беше откупил медала, след това ми го върна и ми каза, че този медал трябва да си стои при мен. Може би за всяко подобно нещо бих го направила отново. Медалът не е по-ценен от здравето.

- Кой български успех ви е карал за последно да се чувствате най-горда?

Симона: Последно плаках за техния златен олимпийски медал. С моята близка приятелка Хриси Витанова си говорихме преди игрите: "Дано не ги отрежат, дано поне ги оставят в тройката." Бяхме на море в Гърция, часовата разлика с Токио е голяма. Казах си, че няма да си навия специално часовника - ако се събудя, ще ги гледам. Е, събудих се точно преди състезанието, пуснах си го на таблета. Мъжът ми спи до мен. И като спечелиха златото, така започнах да крещя, че му изкарах акъла на горкия човек: "Какво става, добре ли си, земетресение ли има?" А аз: "Първи сме на олимпийските игри!" И продължих да крещя от радост.

Мадлен: Най-пресният спомен наистина са олимпийските игри. Ние играехме в последния ден. Гледахме целите олимпийски игри. Преживяхме емоционално медалите на всички българки. Вече бяхме в олимпийското село - гледахме Ивет горанова на телефона, гледахме Стойка Кръстева на телефона. За всеки един български медал плакахме от гордост и щастие. След златото на Стойка, което беше преди нашето финално участие, си казвахме: "Боже господи, дано и ние утре да се радваме така, дано зарадваме цяла България!"

- На кой спорт извън вашия сте изпитали най-много емоции? 

Симона: Покрай олимпийските игри, на които съм участвала, бяхме много близки с волейболистите. Била съм на мачовете им - не само на олимпийските игри. но когато пък си на самия олимпийски форум с хора, които познаваш от години, е много по-различно. Най-много съм се вълнувала от мачовете на волейболистите ни.

Мадлен: Вълнувам се от изявите на всек ибългарски спортист. На олимпийските игри в Токио беше много емоционално - при всеки един медал. На футбол съм се вълнувала също много, но това е естествено, заради баща ми (б.а. - Милен Радуканов). Беше страшна емоция, но откакто тати не е треньор на някой отбор, не съм ходила на мач. Вълнувам се от всички спортове, обичам да гледам спорт.

- Кое ви липсва най-много от гимнастиката?

Симона: Адреналинът.

Мадлен: Състезанията. Липсва ми публиката.

Симона: Тръпката. Не можеш да го изразиш. не е просто да се съблечеш по трико и да загрееш. Липсва емоцията след доброто изпълнение, след лошото. Адреналинът от самите очаквания върху теб.

- Ако не бяхте гимнастичка, каква щяхте да сте?

Симона: Гимнастичка. Няма шанс да съм била друга. Майка ми не искаше да ме запише на гимнастика една година. С рев и скандали съм отказвала да ходя на тренировки, да се храня. После между първи и четвърти клас децата започнаха да ги местят в спортни училища и аз пак започвах да й мрънкам. Тя: "Не може, никакво спортно. Искам да изкараш 5-и клас, да ти видим оценките и ще преценим". След 5-и клас: "Нека ти минат матурите, да завършиш и тогава ще преценим". Изкарах матурите след 7-и клас с 5,50. А майка ми: "С тези оценки - 5,50, не си за спортно". Толкова съм я мразила в онези моменти и толкова съм й благодарна с днешна дата... Но тя определено не искаше да се занимавам с гимнастика.

Мадлен: Нашите искаха. Не, че са ме карали на сила, но след сестра ми беше някак логично и аз да започна да тренирам. Не знам каква щях да стана, ако не бях гимнастичка - може би щях да замина да уча в университет в чужбина и после каквото съдбата реши. Е, ако бях се родила момче, със сигурност щеше да е футбол. (Смее се.)

- Ако с днешна дата трябва да изберете професия извън спорта, в която искате да станете на ниво олимпийска и световна шампионка, коя би била тя?

Мадлен: Аз не си представям живота без спорт и без гимнастиката. Дори шест месеца след като съм се отказала, не мога да си го представя. Като влезеш в залата от малък и всичко около теб е спорт, няма как да започнеш да си мечтаеш да станеш лекар.

Симона: Аз професията след спорта съм си я избрала, не мисля да си избирам трета. В годината след олимпийските игри в Пекин, когато вече знаех, че прекратявам кариерата си, вече знаех какво искам да правя след спорта. Журналистиката е била моя идея за времето след гимнастиката. Била си е моята втора мечтана дейност, която искам да развивам. Завърших журналистика, а да бъда телевизионен водещ ми харесваше най-много.

- Симона, ако сега можеш да си избереш човек, с когото да направиш интервю, кой би бил той?

- Изключвам, че е от нашата гилдия и че я познавам. Въпреки че дори ако стане, няма да е медийно, но би ми било интересно да разбера истината за живота на Кабаева в ситуацията, в която се намира. И всъщност тук дори не става въпрос за интерес на всяка цена да го покажа на света, по-скоро е личен интерес за изключителния човек Кабаева. Изключвам Мария Петрова, която е била човекът, заради когото съм се записала да тренирам художествена гимнастика. Кабаева е била друг пример. Спомням си първия път, когато отидох на състезание с Кабаева, тя беше станала бронзова медалистка от олимпийските игри в Сидни. Отивам на едно Гран при, тя играе. Аз буквално замръзвам и не мога да спра да я гледам. Мариета Дукова ми казва: “Ти трябва да играеш, ще гледаш, като свършиш”. За мен беше толкова странно, че трябва да се състезавам с човек, когото допреди няколко месеца бях виждала само по телевизията. А Кабаева дойде, поздрави ме, целуна ме. Направо изгубих ума и дума. В състезание от първата ми година се класирах трета след Кабаева и Чачина. Като победителка Алина се качваше последна на стълбичката. Минавайки, първо поздрави мен: “Молодец”. Бях толкова стресната, тогава даже не разбирах какво ми казва. Впоследствие толкова се сближихме за тези 8 години, имаме толкова преживявания заедно. И би ми се искало като човек да ми обясни как е потиснала това - тя е толкова лъчезарна и дружелюбна с всички, а в момента животът ѝ със сигурност не е такъв.

- Как протича един най-нормален ваш ден след края на спортната кариера? Къде може да ви срещне най-често човек?

Симона: Моят не е нормален, животът в залата беше по-нормален. В личен аспект съм като една

линейка, която

обикаля цяла София -

шофьор на дете, пътуващо от точка А до точка Б, после до точка Ц и Д. Тренировки, уроци, постоянно има ангажименти. Буквално летя. Голяма част от времето ми е свързано с БНТ. Но това е нещо, което искам. А в такива случаи си готов да дадеш и повече. Отделно работя с децата от моя клуб в залата по художествена гимнастика. Половината са сутрин, другите - следобед, в почивката съм в телевизията. Някой път не съм в залата заради телевизията, друг път - обратното. Моето дете ми се сърди, че не ходя да го гледам по неговите турнири.

- Алексей още ли тренира футбол?

Симона: Не, той вече не е футболист. Половин година не ходи на футбол. Ще бъда честна - стана по-нормален, по-отговорен, по-дисциплиниран. Изключвам минали поколения, но към днешно време младите футболисти са обсебени само от перчеми, зъбки, парфюмчето, колата. Облъчени са от малки. Това не е нормално.

Той тренира няколко спорта още от 4-годишен. От няколко месеца започнахме само с кондиционни тренировки. Сега се е насочил към баскетбол и му харесва. Има нужда - трябва малко да дръпне на височина, майка му не е висока като Мадлен. (Смее се.)

- Мадлен, какъв е твоят ден след отказването?

Мадлен: Имам време да се наспивам. Естествено, като не трябва да ставам рано за някой полет. Но

обичам да си

поспивам до късно

Това ми липсваше много, докато тренирах. По-свободно ми е. Разбира се, виждам се с момичетата от отбора почти всеки ден, тъй като подготвяме нещо. Изкарах съдийски курс, но съдия по художествена гимнастика няма да ставам. Не е моето, може би треньор, но по-нататък. Сега искам да си почина малко от залата. Ще ми залипсва със сигурност и ще се върна.