Иван Гарелов: Вуйчо ми се отказа официално от мен заради “Панорама”, никога повече не му проговорих

Взех модела на епистоларната

форма от книгата “Писма до г-жа Z” на

Казимеж Брандис

Не знам какво накара Иван Славков

да ми предложи да водя “Панорама” сам

Президентът д-р Желю Желев първи нарече

предаването "бръснарница"

Имало е “смелчаци”, които предлагали:

“Да го махнем този Гарелов...”

27 май, петък, от 18, 30 часа в галерия “Анел” в София ще бъде представена книгата на Иван Гарелов “Неизпратени писма до Маргарита”. Тя е дело на издателство “Труд”. В нея известният журналист разказва за своите професионални пътувания до най-горещите точки на планетата през 70-те и 80-те години на миналия век. Както и за големите личности, с които се е срещал. Книгата ще представи дъщерята на автора Калина, която има голяма заслуга тези мемоари да се появят на бял свят.

Акцентът в това интервю е работата на Иван Гарелов като водещ на телевизионното предаване “Панорама”, което той превърна в институция и незаобиколим журналистически фактор.

- Защо избрахте епистоларната форма в мемоарите си “Неизпратени писма до Маргарита”, г-н Гарелов?

- Трудно е да се формулира какъв точно е жанрът на тази книга. Това не са досадни мемоари, каквито всеки може да напише. Съдържанието по-скоро обема най-важното от преживяното в професионалния ми път, което за добро или за лошо не се е случило на всеки.

Всичко това е осмислено от съвременна гледна точка, от проблемите и грижите на днешния и утрешния ден на света. Организирането на тези преживявания в една книга на пръв поглед е доста хаотично.

Писмата са ми необходими, защото ми дават свободата да говоря от лична позиция, да разговарям откровено със събеседник, който се интересува от мнението ми и иска да ме разбере.

Самата идея да прибегна до тази форма идва от една книга на полския писател Казимеж Брандис “Писма до г-жа Z”. Прочетох я през 60-те години, бях студент, и силно ме впечатли лекотата, с която говореше по политически теми.

Още си спомням например споделеното от него, че като гледал германски туристи да снимат из Европа, имал чувството, че правят инвентаризация. Ето, дойде моментът да опитам и аз.

В книгата са разказани и някои от най-важните документални филми, които съм снимал за военни конфликти, остри военно-политически сблъсъци, кръвопролития и човешки драми. Длъжен съм да припомня, че бях стигнал до такова професионално ниво, при което спестявах авторския коментар за сметка на заснетата изразителна картина.

Затова сега преразказът на тези филми ражда нещо ново. Така казаното и показаното има втори живот. Същото се отнася и до подбора на някои стари публикации през периода на прехода. Днес те звучат по нов начин, потвърждават или опровергават коментарите и прогнозите. Прибавете към това и нашия преход и ролята на “Панорама” в обществените събития.

И сега аз съм се заел да осмисля цялата тази жанрова бъркотия, за да разберем какво точно ни се случва днес и ще ни се случи утре. Ето защо тази книга не се поддава лесно на етикетиране.

- Как стана така, че точно вие наследихте Николай Конакчиев, Тома Томов, Димитри Иванов и другите от втория екип на “Панорама”?

- Защо питате мен? Аз лично бях напълно изненадан и дори и в сънищата си не съм си помислял да водя “Панорама”. Тя вече имаше славата на звездно предаване, а водещите я журналисти изглеждаха като божества, недостъпни за простосмъртните.

Между другото, аз си бях много доволен от работата си като репортер от горещите точки на планетата. Смятах , смятам и до днес , че тази работа поставя на изпитание най-силните професионални и човешки качества. Това ме удовлетворяваше, а дори ми беше донесло и не малко слава.

Току-що се бях завърнал от Виетнам и Камбоджа и открих, че цяла България е силно впечатлена от филмите, които бяхме заснели с оператора Младен Чакъров.

Обявиха ме от СБЖ за журналист на годината. Наградиха ни с орден “Кирил и Методий”. Тогава Иван Славков ме извика и ми предложи да водя “Панорама”. При това не като част от екип, а сам. Нямах никаква представа какво е станало между Славков и досегашните водещи, това бе сфера, до която не съм имал достъп. Те си бяха близки и до ден днешен не знам причината.

С Тома Томов станахме добри приятели, но никога не засягахме тази тема.

Що се отнася до моя избор, обяснявах си го с успеха ми като репортер, който ме бе направил популярен. Така се прави по света - проявяваш се като репортер и после ставаш водещ, защото тогава хората повече ти вярват.

- Веднага ли приехте поканата на Иван Славков, или се колебаехте?

- Във всеки случай не приех веднага. Не ми се искаше да напускам репортерската си работа, след като я бях овладял добре и ми носеше удовлетворение. А “Панорама”, разсъждавах аз, автоматично те превръща в някакъв официоз , не си свободен. Съпругата ми Донка предположи , че вероятно Славков е заложил по някаква причина на това предложение и ще се засегне, ако откажа. Приех със съжаление, което не ме е напуснало и до днес. Добре, че дойдоха промените у нас, аз се впуснах във вихъра, обособих “Панорама” като самостоятелно звено, събрах екип и отдадохме най-доброто от себе си на каузата на демокрацията.

- В книгата си пишете, че заради “Панорама” родният ви вуйчо се е отказал от вас на страниците на в. “Народна армия”. С какво го разгневихте?

- Вуйчо ми беше известен генерал, когото войниците обичаха, но политическото ръководство не харесваше. Той си беше сталинист, не одобряваше много управлението на Живков. Отношенията ни бяха охладнели, когато още преди 10 ноември аз се обявих против привилегиите на активните борци. Това го беше обидило.

Конкретният повод по-късно да се отрече от мен беше, че съм започнал да каня в “Панорама” представители на новосформиращата се опозиция. Той сметнал това за “предателство ” и се отрече публично от мен. Не реагирах. Имах какво да му кажа, но беше излишно.

- И все пак не се ли сдобрихте по-късно?

- Не. Никога не му проговорих повече.

- Д-р Желев ли първи нарече предаването “Панорама” “бръснарница”, или друг измисли този многозначителен прякор?

- Да, д-р Желев първи нарече “Панорама” бръснарница”. Но тъй като тълкувате това наименование като “многозначително”, ще ви припомня цялото му изказване: “Панорама” напомня на бръснарница с чакащите реда си политици. Но тази бръснарница изигра изключително важна роля за запазване на гражданския мир. Тя се превърна в една от главните институции на прехода. От нея политиците се учеха на толерантност и плурализъм. Хората от цяла България вярваха на Гарелов и сядаха вечер пред телевизора, за да чуят какво ще каже.”

- Как оцеляхте в онова размирно време на прехода, какви компромиси ви се налагаше да правите, за да не свалят предаването от екрана?

- Как съм “оцелял” в събитията на прехода? Зад този въпрос прозира намек, че вероятно съм бил сервилен към политиците и те затова не са ме сменяли. Това е философията на малодушните. И това ги проваляше. Подмажат се на управляващите, а като дойдат новите, първо тях ги махат.

Знаете ли , че има една оценка на Соломон Паси: “Гарелов не отразяваше политиката. Той я правеше..”.

Ние, господин Ковачев, не ходехме след събитията, ние участвахме, налагахме норми и правила. И това ни направи фактор, на който не можеш да посегнеш така лесно. Знам, чувал съм, че сред тези партии, които са идвали на власт, е имало “смелчаци”, които са предлагали “да го махнем този Гарелов”.

Много им се е искало, но по-умните осъзнавали, че това може да се обърне против тях. В книгата има документален запис за опита на един много известен и до днес политик, който се опитва да ме изгони. Прочетете го, да не ви го разказвам.

- Вече го прочетох. След една среща на екипа ви с Хачо Бояджиев режисьорът ви е казал, че е записал целия разговора...

- ... В същото време никога не съм гледал на “Панорама” като на частна трибуна за разчистване на лични сметки. В този смисъл съм правил компромиси в името на правилата на демокрацията.

Като например да каня в предаването и да водя разговори с политици, които никак не са ми приятни и са ме обиждали публично. Канил съм ги точно толкова, колкото съответства на тяхното представяне в парламента. Спомнете си за един Жорж Ганчев, мир на праха му.

- Помня го Жорж Ганчев, разбира се, имал съм любопитни срещи с него. Какво ще накара читателите да повярват, че във вашите мемоари има само истина?

- Бих казал, че нямам такъв проблем. Хората ме познават от десетилетия, едва ли мога да променя сега мнението им за мен. По-скоро ме интересува как ще ме възприемат младите, тези, които не ме познават, макар да са чували от родителите си “Тихо, да чуем Гарелов”.

Затова всеки ред от тази книга е минал през одобрението на дъщеря ми Калина. Тя самата пише много хубаво, но в случая играеше ролята на последна инстанция. Ако харесваше нещо, значи ще го харесат и младите. Ако не го харесва, изхвърлям го. Ето, на нея разчитам.

А също така и на вашия вестник. В онези бурни години, както ги наричате, когато съществуваше т.нар. пресгрупа, в която беше “24 часа”, печатните медии се бореха срещу влиянието на телевизията.

Това беше безсмислено. Когато бе разбрано, пресгрупата създаде награди за телевизионна журналистика “Златният пъпеш”. Аз получих първата награда като най-добър водещ. Елена Йончева от нашия екип за най-добър репортер.

С “24 часа” бяхме заедно, когато организирахме поканата и посрещането на историческото посещение на папа Йоан Павел Втори.

Не съм забравил, че по повод на някаква моя кръгла годишнина “24 часа” ме предложи за награда с орден “Стара планина”, който президентът Първанов ми отказа. Това не е важно, важното е, че вестникът ме предложи, а не телевизията, в която бях работил 27 години и в 21 от тях бях водил “Панорама”.

- Вие сте един от най-известните коментатори в България и не мога да не ви попитам как виждате бъдещето на сегашното правителство и на страната?

- За да не разводнявам темата на интервюто, ще се опитам да отговоря максимално кратко.

Страната ни е изправена, както и целият свят, пред ново разделение. У нас това ще бъде борба за пълно надмощие между евро-атлантическата ориентация срещу идеята за балансиращата политика, отчитаща влиянието на Русия.

Формално този избор ние сме го направили отдавна, но едва сега се стига до реализацията му на всяка цена и с всички средства. Войната в Украйна увеличи шансовете на евро-атлантиците, но промените в душите на хората са мъчителни.

Може и да е парадоксално, но съдбата на точно това правителство няма да се реши от тези обстоятелства, независимо че получава силна подкрепа отвън.

Просто сривът на авторитета и доверието в кабинета може да доведе до провал на така наречената промяна. Но идва един нов въпрос - дали завръщащите се в управлението няма да бъдат по някакъв начин променени?