Световни критици говорят за Георги Господинов като за новия Оруел

Българските писатели

никога не са били

единни зад издигнатите

кандидатури за

Нобелова награда

Предлагани са Пенчо

Славейков, Вазов, Багряна,

Радичков, Антон Дончев,

Блага Димитрова,

Вера Мутафчиева

Спорът има ли България или няма нобелов лауреат (случаят Елиас Канети), както и темата за българските кандидатури през годините и тяхната съдба занимават не само литературните историци, но и медиите.

Затова и никак не е учудващо, че изтичането на информацията за номинирането на Георги Господинов предизвика такова вълнение.

Преди да се обсъжда то обаче, е редно да се внесе яснота относно регламента на номинирането и българската традиция в номинирането.

В България всяка година в края на декември институции като Софийския университет, Националната библиотека, писателските организации получават писма от Шведската академия с любезната покана да номинират национални писатели за Нобеловата награда. И тези институции го правят.

Съюзът на

писателите

традиционно

номинира свои

членове,

ПЕН – също. Факултетът по славянски филологии на СУ през годините е номинирал Йордан Радичков, Антон Дончев…

Както забелязвате, номинацията никога не е единна. И това едва ли ще изненада някого, като се има предвид колко малко разбирателство има в писателската гилдия и колко слабо е усещането за отборност. Но за последното няма защо да виним времената. Колкото и да не обичам обобщенията, няма как да не кажа, че то е плод на народопсихология, на някаква обреченост на единачество.

Да си спомним само номинирането на Пенчо Славейков, дело на видния славист и член на Шведската академия Алфред Йенсен, който познава, а и превежда автори като Иван Вазов, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров, но най-впечатлен е от мащаба и културния проект в творчеството на Пенчо Славейков и през 1912 г. го предлага за наградата.

В мотивацията си отбелязва: “Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.

И тук идва голямото обаче - според повечето изследователи, следили темата и работили с архивите, кандидатурата на Пенчо Славейков не е подкрепена от авторитетните български писатели от това време или от институциите.

Напротив, по-скоро се прави опит да бъде предложен друг писател, а именно Иван Вазов, който има и по-голяма институционална подкрепа. Подобно разделение е факт и когато се лансират имената на Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Антон Дончев, Вера Мутафчиева.

Българските институции все не са на ниво и не могат да застанат зад единно българско представителство. Да не говорим, че за подриването на българските кандидатури допринасят и опитите на отделни автори сами да организират кампании за своето номиниране. Тук се намесва една съществена подробност - според регламента на Нобеловия комитет номинациите трябва да се пазят в тайна.

Номинацията на Георги Господинов беше направена през януари. Фактът, че информацията за нея изтече на 24 май, за мен не е случаен. Не мога да го докажа, но предполагам, че изтичането е свързано с номинации от страна на други институции и желание да се попречи на една силна и безспорна кандидатура.

И ако на 24 май се опитах да отклоня медийните въпроси с обяснението, че разгласявайки, не правим услуга на Господинов, сега, когато новината е вече ясна, ще се опитам да мотивирам предложението си. Здравка Евтимова спомена, че аз предложих ПЕН да номинира Георги Господинов.

Той е не просто най-популярният и най-четен български писател, но е и

лице на

съвременната

българска

литература

Той е приятел с Олга Токарчук, Миленко Йергович, Дубравка Угрешич, разговаря с Херман Кох и Ерве Льо Телие, състезава се с Ана Бландиана и Джулиан Барнс (и често печели).

Но не само те знаят за него. Критиците го четат и хвалят, световните вестници пишат за него, влиза в не една и две световни класации, чуждите книжарници го продават и не на последно място - хората го четат. Преди по-малко от месец мина новината, че дори икона на италианската попмузика като Васко Роси е негов читател.

Всичко това е хубаво да се припомня, за да се проумее, че Господинов е един от днешните важни посланици на България. Едно от привлекателните лица на страната ни, която страда от дефицит на добро представяне зад граница.

Георги Господинов обаче е важен посланик и у нас - посланик на смисъла и важността да се чете, на силата на думите и служенето им за разговори, срещи, събиране, включително между поколенията. Защото Господинов го четат и родителите, и децата, както и бабите и дядовците на тези деца. Четат го всички, защото у нас е модерно да се чете Господинов и той - да го кажем пак - успява да запали по четенето включително младежите.

Учители споделят, че много често неговите текстове са единствените, които приковават вниманието на децата. Защото Господинов владее емпатията и чрез писането успява да въвлече в историите си, да напипа болезнените теми, да се обърне назад, но и да потопи в настоящето, да отговори на екзистенциални въпроси.

Споменавам последното, за да подчертая колко всеобхватно е писането му и как всякакви читателски групи могат да се разпознаят в него.

Като човек, който следи тенденциите не просто в българската, но и в световната литература, мога спокойно и уверено да заявя, че Георги Господинов е и изключително добър писател, който не отстъпва на най-големите световни имена в момента.

Наградите, които е получил, са свидетелство, че той може да се съревновава с най-представителните за своите литератури писатели и да печели тези състезания.

Емблематична за писането му е идеята, че съвременният роман трябва да носи експертни знания в различни области; че е добре да е философски и да се концентрира около идеята за субективното преживяване на времето и паметта; да бъде също интертекстуален и да води диалози с други писатели, но и други изкуства и зони; да дава визия за Европа, нейното минало и настояще, но и в антиутопичен план да чертае бъдещето й, а и да говори за разпадналите се идентичности на съвременния човек.

Не на последно място, езикът на Господинов е богат, многопластов, завладяващ и това е посочено от критиците както в България, така и по света.

Не по-малко важно: Господинов е писател, който с размах коментира темата за социалистическото минало в България, и в този смисъл той е емблематичен писател за цяла една линия в Централна и Източна Европа. През него прозвучават гласовете на жертвите, но и на палачите; писането му проблематизира механизмите на комунизма, белязали поколения в този регион.

А това е тема, която е свързана с осмислянето на общото ни минало в Европа, и Нобеловият комитет би следвало да поощрява този тип писатели, които да стават все по-популярни в европейски и световен план.

И така, Господинов е писател, който отстоява универсални ценности и в когото читателите по света могат да се припознаят. Това е сигурен белег, че

той е не просто

национален,

но и световен

писател

За последното свидетелстват и преводите му на почти всички европейски езици.

Но това не е всичко. При връчването на Нобеловата награда се отчитат и много други фактори, например как стои писателят чисто политически. Нека не забравяме, че Господинов има ясна гражданска позиция, отстоява смислени каузи, той е писател, когото можем да причислим към гласовете на единна, демократична Европа.

Той идва от България, която все още няма свой нобелов лауреат (по-скоро не броим Канети), а и по-широко погледнато, Балканите и Източна Европа също са относително пренебрегвани от Академията. И накрая. Един от критериите за лауреатите на Нобеловата награда е да имат поглед към съвременността и творбите им по някакъв начин да улавят проблемите на съвременния човек. Чрез “Времеубежище” Господинов не само успя да предложи една дистопия за Европа, но като че ли улови и тревожността и кризите, които през пандемията ескалираха в руската инвазия в Украйна. Факт, който даде основание на световните критици да заговорят за писателя като за новия Оруел.