Разказвач, намерил златната жила на тъгата

Дебютната книга с разкази на дългогодишния журналист Васил Люцканов вече е на пазара от книгоиздателска къща “Труд”. Ето какво написа за новата книга известната писателка

Литературата е шестото сетиво, без което останалите пет не биха могли да съществуват и да функционират пълноценно. Имам предвид литература, която прави човечеството по-човечно, отваря духовния взор към страданието и възторга, към човешкото падение, които понякога са полет и освобождение от мерзостта и страха.

Сборникът с разкази “Душите ни страдат красиво” на Васил Люцканов с право и напълно заслужено заема мястото си сред литературните явления, които, убедена съм, очертават смели посоки в съвременната българска литература. Васил Люцканов е белетрист, който вижда действителността със сърцето си, допуска звуците на съвременния град в кръвта си и превръща разказите си в пристанище, даващо съчувствие, топлота и подслон на унизените, слабите, оскърбените. Най-голямата му тъга и най-светлата негова обич са запазени за децата, тези невинни жертви на безразличието и жестокостта в света (разказът “Момиче с мече на прага”, “Черен Петър”).

Малцина са съвременните български автори, които изследват тъжните измерения на бедността и мизерията днес,

писатели, които спират поглед върху несретниците - клошарите, мигрантите,

тези човешки сърца, натоварени с болка. Те са всъщност истински тъжният образ на дните, които ние, хората с уютен покрив над главите си и редовен хляб на масата, се стремим да заобикаляме. Клошарите на Люцканов са онези удивителни знаци, които смъртта поставя в края на изречението на прекършените човешки съдби.

Разказите на Люцканов са пътека, водеща ни до пространство, в което се ражда уважение към несретата, блика топлота, прерастваща в горестна обич към несретниците, захвърлени встрани от светлото във всекидневието (разказът “Данчо Тангото”). Васил Люцканов внушава - с мекота и финес - че животът е преса, който най-лесно смачква талантливите, чувствителните, надарените с необикновени качества. Много силен в това отношение е разказът “Концертът на Карла” - представете си песен, която докосва, разпалва, стопля сърцата, щракащите фотоапарати на японски туристи и бездната тъга, в която се е превърнала жената, подаряваща песните си на непознатите до термите с минерална вода в София.

Днес човек може да живее на седем хиляди километра от България, но ако прочете този сборник с разкази, със сигурност ще почувства огромно желание да дойде и да види онази градинка до чешмите с минерална вода, магическото място около Халите и Женския пазар. Това е място, което превръща времето ни в посока с два пътя - единият е бърза магистрала на хората с големи коли, другия път всъщност го няма - той е безвремие с много зачеркнати посоки - това е животът на всеки един от клошарите, от мигрантите и момичетата, които продават телата си.

Нужен ни е писател като

Васил Люцканов - да подпали нервите ни, да разтърси кръвта ни,

като с търпение и такт, с обич към по-слабия, към изпадналия зад борда на живота мъдро и горестно, но в никакъв случай примирено, ни напомня, че нашият живот би загубил много от стойността си, ако отминем несретниците, без да помогнем.

Участта на Данчо Тангото от едноименния разказ ми напомня прекрасната мисъл на Джон Дън, включена в неговите “Богопосвещения”, публикувани през 1623 г.: “Никой човек не е самотен остров, смъртта на всеки човек ме смалява, защото съм част от човешкия род”.

Васил Люцканов публикува разказите си през 2022 г. Те носят същата сила, същото предупреждение: “Никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната - тя бие за теб!”, това е написал Джон Дън. И през 1623 г., и днес прекършеният човешки живот е обвинение и болка.

След прочита на тези тъжни и същевременно извисяващи разкази не човекът пораства. Пораства доброто у него - това е истинското майсторство - да накараш човечеството да стане по-човечно. Васил Люцканов е точно такъв писател.

Такива са разказите на Васил Люцканов в “Душите ни страдат красиво” - истории, които не могат да бъдат забравени. Те са и търсене, и намиране на златната жила на тъгата, но тъкмо майсторството и талантът правят тази книга така ценна.

(Откъс от предговора на Здравка Евтимова към книгата)