Капитан на шестокласниците от столичното училище "Христо Ботев" в квартал "Иван Вазов" е надъхано момче, което не се бои да да слага главата си там, където другите не смеят даже да посегнат. Хлапакът, преследващ топката като бясно куче, се казва Стефан Аладжов, а действието се развива в края на 50-те години, когато неговият отбор играе финал на школското първенство в Благоевски район. Играта на самоотвержения хлапак хваща окото на треньора Светослав Инджев и той го взима в детския отбор на "Спартак". Малко повече от десетилетие по-късно, през 1970 г., Стефан Аладжов е избран за Футболист на годината, изпреварвайки съотборника си в "Левски" Добромир Жечев и гениалния полузащитник на ЦСКА Димитър Якимов.
Аладжата, както е наричан от привържениците на "сините", навършва днес 75 години. Рекордът на бранителя за най-много изиграни мачове за "Отбора на народа", общо 473, едва ли скоро ще бъде подобрен. Стефан Аладжов е роден и израства край столичните Пет кьошета. По соцвремето градът е райониран и затова на него му се налага да започне с футбола в "Спартак", по-късно обединен с "Левски".
"Спартак" тогава е отбор на пощите. Като четвърто дете в семейството Стефан служи в казармата само една година, която прекарва като играч на АФД "Сливен". Влиза обаче в полезрението на ЦСКА, откъдето го искат веднага, а в онези времена на "армейците" не се отказва. "Аз съм си левскар от дете, изобщо не исках и да чуя за ЦСКА - разказва големият бранител. - За късмет чичо ми бе заместник-министър на пощите и дойде в Сливен да ме вземе със служебната кола. Три дни се крих, докато подпиша с "Левски", но в крайна сметка всичко завърши благополучно."
Аладжов пет пъти е шампион и още толкова носител на купата, а в националния отбор е между 1969 и 1979 г. Връщайки се към някои от паметните моменти в своята кариера, легендарният защитник споделя любопитни подробности пред "България Днес".
"По радиото съобщиха, че съм избран за Футболист на годината за 1970 г. - връща лентата Аладжата. - Никой нито ми се обади предварително, нито дойде на "Герена" да ми каже. Церемонии, награди и такива неща по онова време нямаше. Това мое отличие фигурира само в статистиката. Нямам дори грамота."
В годината, когато печели най-престижното индивидуално футболно отличие у нас, левият защитник е част от националния ни отбор, участвал на световното първенство в Мексико. Но за него не иска много-много да си спомня.
"В Мексико играх само в един мач, този срещу Перу, в който ни обърнаха от 2:0 до 2:3 - разказва Аладжов. - Беше истински кошмар. Първо ни заведоха на лагер на Белмекен, защото в Мексико стадионите също били на голяма надморска височина. Никой не отчете, че на Белмекен още имаше сняг, а в Мексико температурите бях над 30 градуса. Неясно защо там не ни даваха да пием вода и други напитки. Играехме едно полувреме, а през второто нямахме сили да си движим краката. Така загубихме и спечеления иначе мач срещу Перу."
На клубно ниво нещата изглеждат по различен начин. През 1970 г. "Левски" е във вихъра си, като в състава са Георги Аспарухов-Гунди, Никола Котков, Бобата Жечев и други легенди. "Сините" печелят дубъл - стават шампион и взимат тогавашната Купа на съветската армия. "Играх силно в първенството, също така и в квалификациите за световното в Мексико. Може би затова ме избраха и за Футболист на годината", коментира още Аладжата.
Легендата на "Левски" и националния отбор не прави грандиозни планове за посрещане на своя 75-и рожден ден. Голямата му дъщеря Мария живее в САЩ, а малката - Стефания - в Канада, и заради голямото разстояние не могат да се виждат често. Стефан Аладжов следи всичко, което се случва в любимия "Левски", и заедно с корифея в спортната журналистика Румен Пайташев работи по биографична книга за своя живот на терена и извън него.
"Заглавието най-вероятно ще бъде "Рицарят на шпагата", Румен го измисли - разказва рекордьорът на "Левски". - Надявам се скоро книгата да бъде напълно готова."
Като футболист Стефан Аладжов е най-известен с уникалните си шпагати и оттам идва и идеята за заглавие на неговата биография. "Изпълнението на шпагат не съм го учил от никъде - признава Аладжата. - Просто е нещо, което ми е вродено и сам съм си го усъвършенствал. Но шпагатът не ми е най-голямата гордост. Повече се гордея със задната си ножица. Даже съотборници са ме бъзикали, че все я правя пред централната трибуна, та да ми ръкопляскат повече."
Коментари (0)
Вашият коментар