Юлиан Вергов с една от най-добрите си роли във "В очакване на Годо"

Актьорът Юлиан Вергов изигра една от най-хубавата си роля в спектакъла "В очакване на Годо" от Самюъл Бекет под режисурата на Иван Урумов.
В това се убеди пълната зала на Театъра на "Българската армия", която дълго аплодира впечатляващия му образ на Поцо - властен, садистичен господар, целият в жълто светещ костюм, с 10-сантиметрови танкове ботуши, наметало и неизменната пура. Образ, който се различава от този на Атанас Атанасов, игран 35 години преди това отново във Военния театър под режисурата на легендарния Леон Даниел.
И ако доскоро Юлиан Вергов влиза повече в роли на "мъжкото" момче, то тук е един блестящ уязвим персонаж. Той е насилникът от дуета му с жертвата, изиграна отлично и от актьора Моню Монев. Той е и властимащия, който се отнася с огромна ненавист, но и почитание към своя роб - Лъки.
В цялата драма от началото до края не излиза конкретната идея на Бекет. Както казва героят Естрагон: "Тук нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасно!".
Сюжетът е на пръв поглед простичък, но със силно въздействие. На един път, край едно дърво двама стари скитници Владимир и Естрагон чакат. В края на действието им се съобщава, че господин Годо, с когото те смятат, че имат среща, не може да дойде, но че той сигурно ще дойде утре. Второто действие има точно същия вид и пак им се съобщава, че Годо няма да дойде.
И Естрагон, и Владимир си имат своите особености - на единият му миришат краката, на другият - устата, единият иска да забрави миналото, другият - не обича смешни разказчета. Единият вярва, че Годо ще дойде да промени нещата за тях, другият е песимистично настроен. Понеже са различни, те постоянно са в конфликт, но имат огромната нужда да са постоянно заедно.
Изобщо цялата пиеса протича в очакването на Годо, който така и не идва. Всичко се съсредоточава върху процеса, надеждата, за по-добро бъдеще на героите. Всъщност гениалният Бекет с действията и на двамата обяснява без думи, че всички ние не сме по-различни от тези на сцената - в същото човешко състояние сме: всеки от нас чака своя Годо, но по различен начин.
И Владимир, и Естрагон в самото начало на постановката вярват, че Годо ще ги измъкне от нищета, но по-късно разбираме, че и при двамата надеждата да го зърнат, изчезва.
"Довечера ние сигурно ще спим при него, топло, сухо, с пълни стомаси върху сламата, струва си да се чака за такова нещо...", казва Естрагон и след малко допълва:
"Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите".
А Владимир промълвява: "Количеството на сълзите в света е постоянно. На всеки един, който започва да плаче, съответства друг, на друго място, който спира да плаче."
Интересното за зрителя е, че и тук темата за самоубийството се прокрадва, но преминава бързо като дим през сценария.
"Хванати ръка за ръка, ние щяхме да се хвърлим от Айфеловата кула, едни между първите".
Дали? Или и Естрагон, и Владимир действат като казват, че тръгват на някъде, а остават по местата си без да мръднат.
Да, фантастичен финал с много неизвестни.
В постановката "В очакване на Годо" блестящо се включват и актьорите от трупата на Военния театър: Георги Къркеланов, който е Естрагон, Иван Радоев - Владимир, Моню Монев е Лъки, а Момчето е директорът на театъра - Мирослав Пашов.
Премиерата бе днес и на 26 ноември.
Появата за първи път в България на емблематичния текст на абсурдизма "В очакване на Годо" на Самюел Бекет на сцената на Театър "Българска армия" е през есента на 1988 г. под режисурата на Леон Даниел. Той се превръща в безспорно значимо театрално събитие. Актьорите, които участват в спектакъла са: Ивайло Христов (Естрагон), Йосиф Сърчаджиев (Владимир), Атанас Атанасов (Поцо), Мирослав Косев (Лъки), Веселин Ранков и Милен Миланов (Момчето).