Звезди, които Стефан Данаилов роди, му се обясняват в любов

На 9 декември Мастера щеше да навърши 80 години

Остави над 150 роли в киното, театъра и телевизията, както и влюбени ученици.

Днес шестима разказват своята история за Мастера - такъв, какъвто хората не познават голямата звезда, изключителния политик и културен министър.

На 6 декември ще бъде представена книгата “Игра на живот”, която събира спомените на учениците му, а на 9 декември ще се изиграе и специален спектакъл в Народния театър, където ще има и изложба в негова чест.

Александър Кадиев: Даде ми седмица да си оправя “л”-то, иначе ме гонеше от класа

Тука в София казваме грешно “л”. Говорейки, Мастера ме чу и вика: “Сашо, гледай сега, няма да стане с това “л”. Имаш една седмица да си го оправиш. Не ме интересува, иначе ще те изгоня от класа.”

Това е един от първите спомени на актьора и тв водещ Александър Кадиев със Стефан Данаилов. След отправената забележка още в първата седмица на 1-и курс Кадиев веднага отишъл при преподавателя си по правоговор и помолил за помощ. “ Аз никога в живота си преди това не съм слушал и изпълнявал. Но една седмица по цял ден повтарях едни и същи думи с “л”. И го научих. На другата седмица шефът каза: “Дай да те чуя”. А после: “Браво, моето момче, доволен съм”.

Друг спомен на Кадиев е от 3-и курс, когато има изпит. “Бяхме в Народния театър, подготвяхме се за колоквиум. След репетиция той тръгва да си ходи, аз тичам по него и го питам: “Мастер, Мастер, ще стана ли актьор?” Той, ходейки, каза: “Ще станеш, моето момче”. Аз обаче досаден, продължавам: “Мастер, Мастер, ще стана ли актьор? - “Ще станеш бе, мойто момче, ще станеш”. Аз пак тичам след него и пак го питам: “Ще стана ли актьор?” И той вече е в асансьора и го попитах: “Ще стана ли бе, Мастер, ще стана ли?” И той ме поглежда и тръгва надолу, през стъклото го виждам и по устата разбирам, че казва: “Ще станеш бе, мойто момче”. Аз му досаждах, но той потвърди три пъти, че ще стана. И аз взех, че станах.

За Сашо Кадиев най-важна по време на изпити била усмивката на Ламбо. “На изпит по сценична реч представяхме монолози. Докато играя, го погледнах да видя какво става, а той седи усмихнат. Очите му светят. В този миг си помислих: “Всичко е наред, ще мина, щом е усмихнат шефът”.

Дарин Ангелов: Ориса ме да играя любов

Всъщност Стефан Данаилов ме ориса да играя любов.

Още в първи курс Стефан Данаилов казал на Дарин Ангелов на една от късните им репетиции:

- Мале, мойто момче, теб какво те чака.

- Защо, Мастер, какво? (Мисля си, че сега ще ми се скара.).

- Ти, мойто момче, много любов ще изиграеш. А любов се играе най-трудно.

Ангелов се почудил какво пък толкова му е трудното. Но с времето осъзнал какво точно е имал предвид. “И беше прав. Казаното от устата на Данаилов само ми даде криле”, твърди актьорът.

В трети курс трябвало да правят пиеса в едно действие.

“Аз пак трябваше да играя любов, обаче трябваше да съм мачо, готин, най-желан от дамите. И естествено, излизам намаано, с целия чар, който притежавам. Първа репетиция - не прави забележка за нищо, втора минава и вече на третата репетиция Мастера вика:

- Дарко, мойто момче, не може да ми влизаш така на сцената. Целият този чар да го изпляскаш на публиката, ще я задавиш. Чарът, мойто момче, трябва да се подава малко по малко, за да може зрителят да се насити на него чак накрая на представлението и да си тръгне с красивия момент.

“Много го умееше този занаят. Той е един от малкото хора, които можеха да го живеят този живот и не го пропиляваше”, казва Дарин Ангелов.

Деян Ангелов: Живеехме заедно, беше по-издръжлив от нас след купоните

Когато Деян Ангелов си спомня за Мастера, винаги изникват вечерите в разговори след репетициите.

Най-големият урок за Деян е да бъде бърз и рефлективен в чувствата си и в рамките на секунди да сменя различни състояния - от смешно към тъжно. “Това, разбира се, се постига с четене на книжки”, добавя Ангелов.

Спомня си как с брат си Дарин Ангелов купонясват до сутрина, а в 10 ч са на репетиция. “Обаче сме абсолютно убити и не знаем къде се намираме. А Мастера пристига свеж като морковче и казва: “Айде, започваме”. Ние: “Ама не можем, снощи до късно...”. “Ако не можете да изкарате до сутринта, не се захващайте”, отговарял им той.

Учел студентите да бъдат технични актьори, но и на това да чувстват и обичат. “Той беше емоционален и искаше и ние да бъдем такива на сцената”.

“Ние с него просто живеехме заедно. Той беше с нас - с мислите ни, с проблемите ни. С всички негови класове е било така”, твърди Ангелов.

След като свършат лекции късно вечер, ги водел да вечерят, след което оставали да дискутират, а на следващата сутрин - на лекции.

“Само се прибираме до леглата, и след това пак сме заедно”, шегува се актьорът.

Иван Юруков: Замери ме с очилата, прие ме последен, но оправдах доверието му

Изключително много ми липсва Мастера, защото неговото присъствие като че ли даваше спокойствие, сигурност, усещане, че имаш много верен и добър човек, на когото можеш да разчиташ. Липсата му много се усеща, с тъга и любов си спомня своя учител актьорът Иван Юруков.

Струва ми се, че той успяваше да ни балансира, да вдъхва кураж у всички нас, на това и ни учеше през цялото време - да бъдем овладени, уверени и да не се страхуваме, просто да преследваме целта си напред смело.

В НАТФИЗ усети, че имах желание да ходя в чужбина. С много кратък разговор ми даде да разбера, че въобще не трябва да си задавам този въпрос. Моето място като артист е тук.

Първата им среща е на кандидатстудентските изпити. “Не беше доволен от това, което правя, а ми се искаше да му се харесам. В цялата си провокация стигнахме дотам да ме замери с очилата. Аз съвсем си глътнах езика. Накара ме да танцувам, да свиря. Прие ме на последно място в класа си. Впоследствие успях да оправдая доверието му”, разказва Юруков.

“Мастера обичаше да дава големи банкети и след една премиера в Пловдив се събрахме много хора, като сватба беше. Той държеше реч, но по средата реши,че ще ни учи как да бъдем добри оратори. Каза изведнъж: “Иване, я стани ти, продължи речта”. Аз скалъпих нещо, а после изкара всички да види ораторските ни способности.

Успяваше във всяка ситуация да ни накара да се чувстваме семейство. Успяваше да тушира сътресения в театралните среди, каквито и да са те.”

Радина Боршош: Не умееше да се кланя

Той дълбоко вярваше и често ни казваше: “Никога не се лъжат деца!”. Всички негови студенти сме негови деца и той никога не ни излъга. Такъв беше - честен, директен и... винаги изправен. Не умееше да се кланя. Той си остана изправен до края. И задължително изправяше и нашите гърбове.

През 2016-а, аз съм на 18, явявам се на приемните изпити в НАТФИЗ. Отпред цари паника. Стотици кандидати сме и всеки мечтае да го вземе в класа си проф. Стефан Данаилов.

Вълнение, страх, ужас. Аз влизам плахо - сгърчена и притеснена. Прегърбена съм и заставам в центъра на сцената, краката са ми усукани, стъпалата навътре.

Мастера в специалния си стол е точно в центъра. Гробна тишина. Той ме гледа, гледа и аз чакам, чакам, чакам... Имах чувството, че тези секунди бяха час, ден, година.

Тишината се проточва и в един момент мощният му глас разцепи мрака: “Ама ти с криви крака ли си бе, моето момиче?”.

А той продължи: “Я да те видя, я, ела, ела, ела по-напред”. Аз боязливо минавам напред и той ми каза: “Веднага си изправи краката и да си опънеш гърба!”. Изпънах се като струна. Как ставаше това, все казваше, че не вижда добре, а не изпускаше нищо?!

Искаше да вървим изправени в професията и в живота. Той вярваше, че единствено публиката заслужава поклон. И всеки път отделяше време, за да репетираме поклоните в края на представлението. Защото всеки човек в залата е отделил два часа от живота си, за да бъде с нас, и в този отрязък от време ние ставаме като едно и заедно преживяваме, страдаме или се смеем. Затова Мастера искаше от нас в живота си да се покланяме само пред публиката, пред никой друг.

 Параскева Джукелова: Учеше ни да говорим ясно и високо на сцената

Параскева Джукелова, от първия клас на Стефан Данаилов, се сеща за онова голямо събиране на всичките му студенти и техните деца през 2014 г.

Спомня си, че след операцията на Мастера и въпреки че е трудноподвижен, не изгубил чувството си за хумор и самоирония.

“Имаше проблеми със зрението и се шегуваше, че на телевизора не вижда футболния отбор от 11 играчи, а от 22-ма. Разказваше и как след операцията го оставили на летището да пази багажа и си казал, абе, Ламбо, ей, ти не можеш да видиш жените, които те подминават”, разказва Джукелова.

Казвал им е на лекции базови познания, като например това, че трябва да говорят ясно и високо на сцената. “Иначе какъв смисъл има да правиш прекрасен образ, но да не те чуват хората или не те виждат. Когато правихме студентските спектакли, независимо кой беше режисьор, той пренареждаше мизансцена, така че да можем да бъдем видени и чути.”

Джукелова и нейните състуденти от първия клас на Данаилов му говорели на “ти”. Казал им, че ще им пише двойки в началото или поне няма да имат шестици, за да не се възгордяват. Заедно със студентите му си взел и изпита по история на БКП.

Актрисата си спомня за проблема на Мастера със запомнянето на текстовете. Така, когато играл Димитър Общи в “Тайната вечеря на Дякон Левски” в Народния театър, трябвало да наизусти 50-60 имена. На представлението обявил: “Кой каза, че Димитър Общи не можел да чете”, и си прочел всичките имена от един лист.

Очаквайте още истории на учениците му София Бобчева, Ненчо Илчев и Филип Буков.