Скандалите в българските театри след 1990 г.

Скандалът в Народния театър между директора Васил Василев и режисьора Александър Морфов не е екзотично събитие от живота на българските театри.

Така да се каже, у нас скандалите са форма на живот на театрите. Няма начин формулираните правила на работа и поведение в тях преди падането на режима на Тодор Живков да останат чисти и ненакърними от творците, които жадуваха за свобода на мисленето и въображението си извън менгемето на идейните препоръки.

И затова скандалите избухваха след еднообразни обвинения срещу трупи и творци за изопачаване на директивите на БКП в областта на културата. Тези директиви се формулираха по време на партийните конгреси и най-общо се стремяха да запазят изкуственото величаене на персонажи, свързани с идеологията, като ги вкарват в конфликти, завършващи с тяхната победа.

Обаче в някакво време от живота на някой театър отделни режисьори и директори изоставяха идеологическите указания след някакво, макар и минимално, либерализиране на социалната среда заради смяна на местните управленски кадри и внасяха в репертоара и продукцията дух на индивидуализъм и експериментаторство, вместо да следват идеологически проверения модел.

Тази форма на художествено бунтарство рано или късно биваше наказана. При тези акции естетическите поражения най-малко интересуваха властта.

Историята помни унищожаването на Бургаския театър през 1958 г. след независимата практика на режисьорската група на Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов и Юлия Огнянова; стопирането през 1966 г. на Младежкия театър с уволнението на Вили Цанков и отстраняването на Георги Русев, Петър Слабаков, Коста Цонев, Досьо Досев и Стоян Гъдев; разбиването през 1984 г. на театър “Сълза и смях”, след като директорът Стойчо Мазгалов “недогледа” подигравката на техния спектакъл “Хиляда метра над морето” с ловните дружинки на властниците (от театъра бяха изгонени Мазгалов, Краси Спасов, Цветана Манева, Марин Янев, драматуржката Ана Иванова) и т.н., и т.н. Тази част от историята на българския театър чака своята хроника.

Но сега ще проследим следващия откъс от тази история - какво се случва след промените през 1989 г. Наред с обвиненията в партийна принадлежност на някои актьори и режисьори с надеждата, че ще бъдат уязвени, главният конфликт е за място в художественото пространство, заемано от театрите.

Първият мащабен скандал е разкъсването на трупата на театър “София” и възникването на Малък градски театър “Зад канала” (1991-1992). Причините за бягството на група актьори от театър “София” през канала в малкото салонче, известно дотогава като театър “Трудов фронт” (основан през 1947 г. и закрит през 1964 г., популярен като “филиала на театър “София”), не са ясно формулирани. Наред с есеистичните определения като “търсене на светлина в тунела”, на “разтоварването от масовото живеене под отесняла стряха”, на заразата от времето на повсеместни “буря и устрем” и пр. в коментарите изпадат и по-конкретни мотиви. В статията си “Драма с нравствена недостатъчност” Рашко Младенов пише във в. “Труд”, че в театър “София” щатните актьори достигат 67 човека, от които практически работят 25-30. Това пораждало сложни взаимоотношения, които ставали непоносими.

Когато за директор е назначен Вили Цанков, част от трупата го поддържа, но друга не го приема. Актьори от театъра отиват в софийското кметство, което е собственик на театър “София”, и предлагат да се преместят в салона на бившия театър “Трудов фронт”, който също е собственост на Столичната община. Актьорите на новото място не искат да зависят от културното министерство във финансирането и репертоарната си политика. Те желаят да са домакини на своя театър във всяко отношение. И се приближават до зрителите още с влизането в тясното фоайе на ъгъла на бул. “Евлоги и Христо Георгиеви” и бул. “Мадрид”. На гардероба им взема палтата Илка Зафирова, помощник-режисьор на спектакъла е Невена Мандаджиева, на бюфета в антракта обслужва Илия Раев. Актьорите искат да са стопани на салона, репертоара, финансовите параметри, обсъжданията, сценичната визия. Дори не искат да приемат казионните имена на трупите по ул. “Раковски”, кръстени на театрални личности, и с известна доза резон наричат театъра си “при жабите”.

С времето почти всичко от първоначалния пейзаж се променя. Но остават валидни думите на френския коментатор във в. “Монд”: “МГТ зад канала е един от първите смутители на държавната структура на българския театър, остаряла с повече от 40 години”. На афиша на МГТ се появяват пиеси, смятани за смутители на класическото сценично спокойствие - “Хоровод” от Шницлер, “Татко Юбю” от Жари, “Плешивата певица” от Йонеско, “Завръщане у дома” от Пинтър, “Балконът” от Жьоне, “Сексуални перверзии в Чикаго” от Мамет.

Самият Пинтър, този Шекспир от края на ХХ век, пристигна в София и отвори вратата на МГТ, за да гледа своя текст в българско представление. Нечувана акция за носителя на “Нобел” без министерства, делегации, дипломатически суматохи и т.н. А екип на трупата гостува в Париж на Есенния фестивал през 1991 г. и се срещна с Питър Брук, правейки го свой фен. МГТ “Зад канала” стана важна част не само от столичната, но и от националната сцена.

През 1992-1993 г. избухва скандалът с пенсионирането на възрастните актьори в Народния театър. Директорът Васил Стефанов, подозиран за осведомител на Държавна сигурност, отстранява от театъра Георги Георгиев-Гец, Славка Славова, Мария Стефанова, Виолета Минкова, Асен Шопов, Стойчо Мазгалов, Виолета Гиндева, Георги Черкелов, художника Младен Младенов.

Акцията е голям гаф на Стефанов, за когото припомнят, че преди промените от 1989-1990 г. е работил като главен цензор в театралното управление на тогавашния Комитет за култура (трансформиран по-късно в Министерство на културата). Понеже няма обяснение за тази акция, бродят най-различни слухове. Това била уговорката на директора на Народния с културната министърка Елка Константинова, задължена да либерализира театъра.

В театъра действали няколко мафии и махането на актьорите било акция на една от тях. Предвиждало се в закона за театрите, който се умува в Народното събрание, само Народният да остане на държавно субсидиране. Самият Стефанов в интервюта през април 1993 г. се оплаква, че няма пари за отопление и за постановките, така че се налагало да се спрат някои представления. Кои, не уточнява. 

Но днес виждаме, че актрисата Мария Стефанова, която била смятана за ненужна и демоде в работата на Народния, се ползва с възторга на съвременните зрители и с доверието на режисьорите, които я ангажират и досега в своите спектакли - Стефан Спасов в “Три жени” от Олби (2018, с партньори Василена Винченцо, Радина Боршош, Виктория Колева и Явор Вълканов) и в “Облог” от Дейвид Линдзи-Абер (2019, с партньори Вяра Табакова, София Бобчева, Стелиан Радев и Пламен Димов), както и Стилиян Петров в “Моята скъпа лейди” от Хоровиц (2019, с партньори Емануела Шкодрева и Мишо Билалов).

През 1993 г. Народният театър не спира представления, а Васил Стефанов се прибира у дома, за да пише мемоарите си. Сик транзит глория мунди!

(Продължава в следващ брой)