Проф. Стоянович от детската градина до първата полюция

Едва 3-годишен, бъдещият историк попаднал в ръцете на истинска арийка, а най-ранен урок по мастурбация получил в училище от Харалан Александров

Автобиографичната книга на проф. Петър Стоянович "Несвършващо време" бе представена преди два дни при неимоверно голям интерес в литературен клуб "Перото". За целите на популярната от десетилетия рубрика "Първите 7 години" на "24 часа" вместо преразказ публикуваме избрани откъси от книгата, които са свързани с детството и съзряването на известния историк, за да запазим за читателите удоволствието от неповторимия му стил. Историята на малкия Пепи започва от посещения в частната занималня на една истинска арийка, чиито дидактични методи и инструментариум са прилежно запазени от времето на Третия райх. Относно ранните етапи на съзряването на Петър Стоянович предлагаме два момента: неговата борба с нощната полюция и първите напътствия за мастурбация, които получава от своя съученик Харалан Александров. Най-интересното, разбира се, е в книгата, която вече е по книжарниците.

Танте Ула

... Бил съм малко над тригодишен, когато логично и също толкова безапелационно съм поставен под крилото на танте Ула. Ursula Popoff обитаваше апартамент на третия етаж на ул. "Раковски" № 157, на звънеца долу пишеше "инж. Попов", но никога не видяхме на живо тази жертва на арийския брак. Въпреки дългата забрана върху немския език по онова време имаше достатъчно смесени бракове на нашенци с източногерманки, което позволяваше съществуването и на частни детски градини.

Танте Ула беше еманация на всичко блестящо и шокиращо в пруската образователна система. (Самата тя беше родена и израснала в Кьонигсберг.) Освен това беше като извадена от пропаганден плакат: естествено руса с фризура, светлосини очи, въздълъг нос, красиви костеливи ръце, висока, с големи ходила и лек назален изговор. Неизменно се представяше в кристалнобяла и колосана лекарска престилка и някакво подобие на медицинско сабо – непознат на Балканите разкош.

Всяка сутрин точно в 8,30 посрещаше всяко дете лично на входната врата. Но не с размазаната сърнешка доброта на някоя Монтесори, с която сигурно би закусила при наличие на добра горчица.

Танте заставаше на вратата, оглеждаше съответния фарфалак с педагогическа благоразположеност и безмълвно му показваше килерчето за преобличане. С родителите не водеше разговор извън протоколните любезности, предпочиташе да е на немски, защото иначе трябваше да се задоволят с проточено Мерррзии!

В килерчето всяко от дузината деца бързаше да се съблече и преобуе с постоянно пребиваващи там лични пантофки. После припряно се отправяхме към хола. На експедитивността ни можеше да завиди дори личният състав на гранична застава "Жупел" при подаване на сигнал за тревога.

Холът беше средно голям, с широк прозорец към улицата. Вляво от вратата беше бюрото на танте – стъклена маса с тънки железни крака. Отгоре имаше настолна лампа, три вида химикалки, линийка. Там лежаха в редица и нашите бележници. От постъпването си на 3 години до завършването – на 7, всяко дете имаше годишно тефтерче, в което нашата валкирия всеки ден попълваше оценки в три реда: Lesen, Schreiben, Fleiss (четене, писане, прилежност). Получаването на петица беше тежко падение, което не пропускаха да подчертаят нито тя, нито родителите. Крайно редките четворки имаха тътен, сравним с избухването на Реформацията.

Пред стъклената маса на танте чак до прозореца върху килима беше изпънат чист и мек брезент. В четирите му края бяха оформени зони за игра със съответните красиви играчки от дърво, лакирана ламарина или неръждавейка: влакове, коли, лекарски пособия и всичко, което е било спасено от войната или допълнително доставено от Германия. Купчинките бяха тематични и развиваха съответни области на познанието. Над това научно поле с лазещи деца се извисяваше стъкленият команден пункт на танте. На всеки половин час тя даваше сигнал, децата се изправяха и в посока, обратна на часовниковата стрелка, сменяха купчинката за игра. Излишно е да казвам, че много скоро след постъпването си всеки от нас научаваше до гроб, че бъркането в чуждия куп е немислимо.

Паралелно с играта течеше препитването. Викаше ни по име и се изправяхме до бюрото, което ни стигаше първо до врата, после до гърдите – според възрастта. Нямам ясен спомен за детайлите на тези всекидневни изпити, но помня, че около петгодишен свободно разговарях на немски и наум смятах трицифрени числа (което в гимназията не можех да правя на български). 

Най-голямото напрежение, но и висша чест, която ясно осъзнавахме, да не кажа, че се научихме да търсим, беше живият преразказ на филми. По онова време, че и много по-късно, съществуваха странни никелирани апарати, в които се слагаше платка с филмова лента (приличаше малко на зареждане на картечница) и кадрите се въртяха на ръка с голямо бакелитово копче. За екран служеше всяка бяла стена на стаята. Тъй като апаратът винаги се подпираше отпред с книги, от получаващия се голям ъгъл героите приличаха на хидроцефали. Филмът вървеше кадър по кадър, всеки от нас познаваше съдържанието по принцип, но предизвикателството беше в това, че нямаше нито субтитри, нито сценарий. Като станеше ясен разказвачът, танте Ула отваряше един дървен шкаф с подредени алуминиеви кутийки и избираше някой от тези рисувани филми. Едва тогава разбирахме върху какво ще разказва изпитваният. Вярвайте, и до днес помня детайли от моята "дипломна работа", на която ми се падна поучителната история Der Sohn des Streckenwarters ("Синът на кантонера"). Момче, отглеждано в сурова отговорност от самотен баща железничар, се натъква на паднала на линията скала и с цената на живота и здравето си бяга стотици метри и спира влака на безопасна дистанция с помощта на връзката си, която размахва като флагче. Много по-късно си дадох сметка, че връзката не беше червена, а черна. И ризката на юнака беше светлокафява...

Пуберът не е като човека

Преди десетилетия в деловодството на Софийския университет бяха получили официално писмо от студентка: Уважаеми другарю ректор, моля да бъда освободена от лятна бригада поради внезапно сполетялата ме бременност. Точно така внезапно върху нас се изсипа и пубертетът.

Надали някой може да ви каже кога е започнало всичко. И с какво точно. То е промяна в движение, борба с поредица от събития и възприятия, за които не знаеш, че са здраво свързани. Донякъде е логично да считаме първата полюция за старт, но и това е условно, защото неясното стремление към обратния пол, който гледаш с напълно други очи, е факт от по-рано. Никога не съм крил своята щуравост, да не кажем, почти клинична различност. Затова и първата ми полюция бе подобаващо приета.

Събудил се една ранна сутрин на превала между 5. и 6. клас в лепкави чаршафи, приех това за опасна здравословна заплаха и взех нещата в ръце. Не идеше да питам вкъщи, от поликлиниката ме беше страх, затова след дълго премисляне посегнах към дебелия том за билковото лечение на д-р Димков. След половиндневно боричкане с възможните диагнози най-логично ми се стори "старческо неволно семеизпускане", като тактично пренебрегнах първата дума. Набавих описаните билки от специализираната аптека на Петте кьошета и започнах лечението. Пред домашните прикрих вещерските си деяния на котлона с легендата за някаква стимулираща отвара за тренировките по плуване. Но и без това никой не ми обърна особено внимание.

Не знам дали Димков помогна, но интересът към тези неочаквани промени в организма явно вълнуваха и други в класа. Странно, че вместо да споделяме открито, всеки ревностно пазеше за себе си нивото на възмъжаване, до което се беше докопал.

Така няколко месеца след първата полюция през пролетта на 1980 г. в час по трудово деляхме обща работна банка с моя любим съученик Харалан Александров. Досадното пилене на основа за железен свещник не пречеше да разменим мисли по най-важната за възрастта тема. Бях шокиран, че иначе не особено разтропаният Хари имаше готово и напълно експертно становище не само за неволно случващото се нощем, но явно и за някакви други средства, носещи удовлетворение. Премълчах срама с Димков и акуратно изслушах способите на радостта с увиснала в ръката огромна пила.

Сега – започна Хари, – вземаш сиии... онова... в ръка. Слагаш го на една табуретка (тук инструкторът посочи железния плот в работилницата), след което почваш да го удряш силно върху стола или масата. Без никакво замисляне и едвам изчакал нашите да си легнат за следобедна дрямка, детайлно изпълних заданието. Доста объркан и леко възмутен, на другия ден обясних на Хари, че посоченият способ не е проработил. Тоест може би работи, но без желаната наслада. Много боли бе, Харци – признах откровено.

Ами – напълно сериозно вдигна рамене бъдещият социален антрополог, – аз така знам, че се правело.