Ужасно много я харесвам. И това, което най-много харесвам у нея, са те с Андрей. Може би е моята рачешка необходимост да идеализирам любовта, но тази, тяхната, ме държи спокойна за любовта като такава.
Последната ни среща с Ерна беше преди две години и половина. Никога не съм подчертавала думички в книгите и списанията, но в разговора с нея си подчертах няколко мисли и те си останаха у мен. И се доказваха ден след ден. Единственото постоянно нещо е промяната, каза ми тя тогава. По дяволите, Ерна, нека има промяна, която не засяга онова, Голямото, мисля си, докато я чакам на ъгъла на нашата среща.
Ами май има... Някои неща са точно като преди две години - отново Андрей я докарва на снимките и току-що разделили се, двамата започват да говорят по телефона 3 минути по-късно. „Да бе, Андрей, тук е Мила, не ми е студено, не, спокойно бе, Мила не е от тия, Мила е пич...”
А на мен ми е топличко, защото току-що съм видяла, че едни хора, които ужасно харесвам как се обичат, го правят по все същия хлапашко-съвършен начин и след две, и след двайсет години. И ако трябва да избират пак, пак биха се избрали...
Припомняме ви един наш разговор с нея.
Ерна, VIP Brother, в който ти участваше отдавна отшумя, но присъствието ти в него ще се помни. Какво беше това приключение за теб?
Колкото и да съм гледала, каквото и да са ми разказвали, каквото и да съм мислила, никога не можеш да очакваш това, което всъщност се случва.
Ти какво очакваше?
Бях подготвена за това, че форматът е доста примитивен. Бях подготвена за примитивни отношения. А те не са толкова примитивни, колкото са отношения с хора, с които си сякаш на война. Отиваш в окопите, разбираш ли? Едни ти стават братя и сестри, че и повече дори, а други ти стават врагове. И това е много страшна трансформация за XXI век. Ти живееш в една относително нормална държа, самият ти си относително нормален и изведнъж си поставен в такава изключителна ситуация и среда, че ако някой ти поиска бъбречна трансплантация вътре, ти ще я направиш. Има хора, с които делиш последния си залък хляб, и хора, с които воюваш. Не с тях, а с това, което те изразяват.
Ще ти призная нещо - аз исках да се откажа някъде две седмици преди финала. Стана ми много примитивно.
Чисто практично какво ти тежеше най-много?
Битът ми тежеше изключително много. Това, че навсякъде има камери и не можеш да се преоблечеш на спокойствие. Не бях виждала тялото си два месеца. Още първия ден, когато се изкъпеш в банята, слагаш в джобовете на хавлията чистото бельо, мокра го обличаш... Изтървах си сутиена във водата, настъпих го, не искам да ти казвам какви неща изговорих. Чисто ежедневни тъпи несгоди. Освен това за себе си реших, че на 52 години не мога да бъда никаква конкуренция на плеймейтките. Хората ме възприемат като една добра фигура и понеже съм артистка, мога да изглеждам всякаква. Не ми беше важно да изглеждам чак толкова добре. Мисля, че част от истината за този формат е, че хората биха искали да те видят такъв, какъвто си у дома. Ами аз не мия чинии с рокля с гол гръб. Затова не отидох там на ревю. Мислех, че ценното, което трябва да покажеш, е твоята същност, без да се преструваш.
За някои неща изглеждаш голям непукист, за други се палиш бясно. Така ли е?
Аз мога да простя много неща, но не мога да преглътна войнстващата тъпота. Тъпотата сама по себе си е нещо вредно – и за самия човек, и за околните. От престъпността печели поне престъпникът, но от тъпотата никой не печели. Нито обществото, нито самият тъпак. Когато тази тъпота стане агресивна и започне да те учи как да живееш, тогава няма как да я глътна, абсурд! Тогава се изправям с цялата си същност срещу нея. Когато един глупав човек е добър, той не нанася никакви вреди. Но когато някой започне да иска да налага тъпотата си на другите, няма как нормално мислещ човек да се примири.
Аз имам един проблем – дъщеря съм на писател, а също и актриса и се изразявам много образно. Давам цвят и сила на думите си. Понякога слизам на език, който е хулигански, но той е най-експресивен. Сравни например изреченията „Той е прекрасен човек, много добър професионалист” с „Той е адски готино копеле”. Кое е по-експресивно? Аз използвам цвета и силата на думите – така ме е учил баща ми. Ако искам, мога да говоря на висок стил.
В тази връзка някои хора твърдяха, че аз не съм дама. Нека се разберем – аз никога не съм твърдяла, че съм дама. Дала съм стотици интервюта – ако на някого му се занимава, нека се разрови и да види дали някъде съм изразявала дори най-бегло желание да бъда възприемана като дама. Аз не само не съм дама, аз не искам да бъда възприемана като дама! Аз искам да бъда много повече от дама!
В България без градинари, без камериерки и без готвач аз не мога да бъда дама. Ако ме видиш заровена до лакти в калта на градината ми, едва ли ще кажеш, че съм дама. Ако ме видиш с торбите да се връщам от пазар и да изсипя 15 пъти един пакет с леща, докато готвя, и чуеш думите, които ще последват след това, също няма да ме възприемеш като дама. Счупих си малкия пръст на крака и по закона за всемирната гадост го ударих шест пъти и никак не бях дама. Когато ме засичат на „Цариградско”, където карам с 80, също не съм дама!
Познавам няколко дами, една от които е Маргарита Леви Монталчини, която е носител на Премиум Нобел за неврология. Когато се запознах с нея, тя беше 90-годишна - абсолютно разтреперана от уважение я попитах как да се обръщам към нея. Тя ми отговори: „Рита. Дреме ти!” Това беше дама. Иначе в този смисъл на добри обноски, подредена коса и винаги гримирана... такава дама беше Луна. Аз не искам да бъда такава дама. Нямам нищо против жените, които живеят по този начин, определят се по този начин, стига да умеят да го правят и да имат достатъчно пари. Но за себе си ти казвам откровено: аз не съм дама. Примирете си! Ще си остана малко хашлак и малко дете до края на живота си..
Плаках като магаре, когато Андрей се появи при теб.
Ще ти призная, че аз не само тогава плаках. Мисля, че всеки мина през такова нещо вътре. Става много трудно в един момент. Остави, че не знаеш какво се случва с близките ти, тях просто ги няма до теб. Няма на кого да се оплачеш. Няма пред кого да бъдеш слаб. Признавам си, ходех да плача в тоалетната. Не исках да го показвам, защото така натоварваш и другите, издаваш слабост, но на всички се случи това вътре, на всички.
А Андрей много добре го познавам. Той също щеше да се разплаче. Човек не може винаги да е силен. А и не трябва. Кому е нужно?!
Имаше ли разгаряне във вашата близост след предаването?
Е, да. Ходехме като сиамски близнаци доста време. Даже Йоана (дъщеря им - бел.а.) взе да се дразни на тези тийнейджърски, малоумно припадничави отношения , но нищо де, това освежава една връзка.
За себе си успя ли да разбереш нови неща покрай участието в предаването?
Да. Винаги съм се съмнявала дали съм достатъчно почтена и достатъчно готина. Мисля, че съм готина. Имам много трески за дялане – вътре ги видях, но видях и че не съм толкова мързелива, колкото твърди майка ми. Видях, че не съм толкова повърхностна, колкото твърди баща ми. Видях, че мога да готвя доста прилично, защото пък баба ми имаше забележки по тази част. Мога да изграждам приятелства, мога да давам много – това видях. И мога да получавам много. Не всеки има капацитет в това отношение. За себе си аз разбрах, че го мога безгранично.
В какво вярваш?
Вярвам в доброто. Вярвам в това, че възнаграждение някакво има – дали в края на пътя, дали някъде по пътя. Аз съм много благодарна на изминалата година и на всички предишни. Не знам какво да поискам повече, защото аз всъщност имам всичко. Относително здрава съм (е, с хронично заболяване съм, но все пак го държим под контрол), много съм обичана (е, от човек с много труден характер, но пък много), аз самата много обичам, детето ми е прекрасно (е, пуши, държи се малко невъзпитано, обаче пък е прекрасно – отличничка, амбициозна, готина, добра). Какво, по дяволите, мога да искам още?! Мога да си плащам сметките, мога да си позволявам сьомга от време на време, както и лютеница. В крайна сметка съдбата ти дава това, от което имаш нужда. Понякога тичаш да хванеш самолета, който ще падне. Мисля, че получавам това, което съм заслужила, и мисля, че ще получа това, което съм заслужила.
Преди две години ми каза тази мисъл, че единственото постоянно нещо е промяната. Не се ли страхуваш за своето всичко?
Не, то е като водата – любовта се променя. Превръща се от влюбване в обич, от обич пак във влюбване, ако успееш да го докараш дотам. Дъщерите израстват, променят се. Всичко е промяна, промяна, промяна, която не можеш да контролираш, но като че ли с поведението си можеш да водиш. И трябва да свикнеш, че няма как да знаеш какво предстои. Да, страх ме е от това, което не знам. Страхувам се от възрастта, от болести, от безпомощност. Но може би това също може да бъде удовлетворяващо. Отказваш се от нещо, печелиш друго. Всъщност хората не знаят, но най-красивата част на тялото ми не са краката ми, а коремът ми. Когато раждах дъщеря ми, аз знаех, че - толкоз с корема ми, никога няма да бъде същият. Но какво от това? Имам дете! Може би ще стана дебела с годините, ще побелея, ще се набръчкам. Но едно остаряване като на Таня Лолова, като на Стояна Мутафова е достойно остаряване. Да, загубил си младежката свежест, гъвкавост, подвижност, здраве, но си спечелил уважение, спечелил си сам да избираш какво да работиш и с кого да го работиш. Е, ако питаш мен, нищо не е равностойно на прекрасно здраво младо тяло, силно и красиво, но ще трябва да се задоволяваме и да се утешаваме с това, което имаме..
Искам да е спокойна и благодатна. Аз не мога да бъда спокойна, когато някакви хора някъде не са добре, страдат, мъчат се. Винаги се забърквам в някакви неща, не мога да ги отмина. Много пъти са ми казвали: „Добре де, ти не можеш да прибереш всички бездомни котета на света!” Абе не мога, ама искам. И ако случайно попадна на бездомно коте, то е прибрано. Както и куче, както и човек. Имам такива приключения с глупостите, които съм вършила. Още на 6-годишна възраст с една приятелка къпехме дечица от ромската махала у тях. Изкъпвахме ги, връчвахме им по една филия с лютеница и ги изпращахме. Имам такива пориви, не мога.. Много хора казват, че съм лицемерна, че не мога да съм приятелка с плеймейтки. Глупости! Имам този рефлекс от дете. Аз съм така направена и не мога по никакъв начин да го променя. Не мога да си представя, че ще нараня по-слаб от мен човек. За да се бия с него, той трябва да има същите оръжия като мен. Абсурд е да нараня слаб човек и да не го защитя, когато всички останали, добре въоръжени, го нападат. Може да е тотално вън от моята среда и мироглед, но човек, който не може сам да се защити, винаги може да се опре на моето рамо. За да вляза в схватка с някого, той трябва да има поне толкова оръжия, колкото аз.
Фотографии: Мила Иванова
Гардероб: MUSE shop
Коса: Станимир Барутчиев и Камелия Антонова за Premium Rouge
Грим: Малвина Пешева за Premium Rouge
Коментари (0)
Вашият коментар