Анджела Брамбати от "Рики е повери": Пратете ми бурканчета със сладко от рози

 Анджела Брамбати завладява веднага с топлота и сърдечност, които не са присъщи на много от известните представители на шоубизнеса. Певицата от най-популярната италианска група “Рики е повери” почти не спира да говори, да пее и да се смее при едночасовия разговор по телефона за “24 часа”.
Анджела е родена през 1947 г. в Генуа. От 1968 г. е солистка на създадената в града група, която е продала досега над 20 млн. диска в света.

“Рики е повери” се раждат като квартет от два мъжки и два женски гласа по моделa на съществуващата тогава американска група The Mamas & The Papas. По онова време Анджела и роденият в Сардиния Анджело Сотджу са гаджета. Той вика своя приятел от Генуа Франко Гати, а тя – приятелката си от Генуа Марина Окиена. Известният музикант Франко Калифано се превръща в продуцент и кръстник на групата. Съветва Анджела да отреже косите си в момчешки стил, а Анджело – да изруси своите. Марина е с дълги руси коси, а Франко – с мустаци. Групата дебютира и през 1970 г. постига първия си успех - второ място на фестивала в Сан Ремо с “Ла прима коза бела”.

Година след това пак са втори с “Ке сара”, изпълнена заедно с Хосе Фелисиано, която става абсолютен хит в цял свят. В България през 1974 г. също издават албум на групата. По онова време Анджела и Анджело вече не са заедно, тъй като брюнетката се омъжва за Марчело Брокерел, от когото  се ражда син Лука. Анджело пък се жени за балерината Надя Кокончели, а Франко става гадже с близначката , с която по-късно ще се разделят. Квартетът жъне успех след успех до 1981 г., когато на бял свят излиза връзката между съпруга на Анджела и приятелката  Марина. Блондинката напуска с гръм и трясък квартета, Анджела се развежда и групата дебютира за пръв път като трио в Сан Ремо. Представената тогава песен “Сара перке ти амо” на Пупо става един от най-популярните хитове и оглавява всички класации. По всичко изглежда, че триото литва още по-високо на музикалния небосклон, тъй като се раждат и хитове като “Коме ворей”, “Мама Мария”, “Вуле ву дансе”, “Акапулко”, “Се ми инаморо”, “Коза сей” и др.

Триото “Рики е повери” е боготворено и в бившия комунистически блок, където също реализира многобройни турнета и участия на фестивали.
20 г. след последното от 12-те си участия на Сан Ремо групата трябваше да бъде тази година почетен гост на фестивала. Неочакваната смърт на 23-годишния син на Франко Гати обаче събра тримата на погребението му вместо на сцената на фестивала.
И 45 г. след създаването си групата не спира да изнася концерти в Италия и чужбина. На 21 декември тя ще пее в зала 1 на НДК в София.

Виолина Христова, Рим

- Здравейте, Анджела, за вас пишат, че истинското ви име е Мария Тереза, как е в действителност?
- Кръстена съм Мария Тереза, но после погрешка в църковните регистри съм била записана като Мария Анджела. Затова и като дете всички са ме наричали Мария Анджела, а в училище – Мария Тереза.

- Навремето римският музикант Франко Калифано дава името на групата ви “Рики е повери” (в превод – богати и бедни – б.а.) с аргумента, че сте били бедни на пари, но богати на идеи и ентусиазъм. Днес на какво сте бедни и на какво – богати?
- Сега съм богата откъм удовлетворения и със сигурност съм по-малко бедна отпреди, тъй като съм спечелила от работата си. Бедна съм по отношение на личния си живот и на ежедневните неща, които останалите имат. Това е проблем за всички артисти, които са вечно на път с куфар в ръка. За мен се оказа още повече в ущърб, защото съм жена и майка – синът ми винаги е бил сам. Мъжете от групата имаха съпруги вкъщи, които се грижеха за децата им. Така изведнъж се оказваш в положение, когато всички останали вече си имат собствени компании, приятелства. В момента се намирам у една приятелка - една от малкото, които имам. Не успяваш нито да изградиш приятели, нито да ги задържиш! Ето, сестра ми и племенниците пак ми казват “Ела на Нова година у нас”, а аз отново отговарям, че няма да съм тук тогава, защото ще бъда в Москва на концерт. На 21 декември пък ще пеем в София. Хората в един момент се уморяват да те канят, защото чуват все един и същ отговор.

- В Русия и въобще в Източна Европа ви боготворят...
- Ще взема да се преместя да живея там. (Смее се.) Да ти призная, има много неща в личния живот, които ми липсват. Компенсират го работата ми, публиката, която ми носи радост, зарежда ме с енергия. Дава ми и страшно много обич – странно е, защото не я очакваш от страна като Русия например, която не е твоя. Когато съм на сцената се зареждам с толкова ентусиазъм, че забравям всичко останало. От друга страна, може би аз съм тази, която се е изолирала в личния си живот. Удовлетворението ми е толкова голямо на концертите, че мога да се откажа от всичко останало.

- А какво е различното в публиката ви в Източна Европа преди и след падането на Берлинската стена?
- Преди публиката беше всдържана, хората не показваха нито идеите, нито емоциите си. Спомням си как ни аплодираха само когато им разрешаваха това. Сега всичко е коренно различно. Спомням си и как по-рано виждахме магазини, осветени с по една лампичка, да не говорим за опашките от хора, чакащи за една гнила ябълка. Днес всички са по-свободни и в начина, по който изразяват любовта си към теб.

- В Източна Европа е традиция хората по върховете във властта да се срещат с известните музиканти на турне в страните им. Със сигурност и вие сте били радвани с подобно височайшо внимание...
- О, да, пели сме и за Путин. Пели сме на различни вечери и за най-близките личности около него. На една от тези вечери дори ни даде нещо като декларация, в която пише, че сме винаги добре дошли в Русия. И сега, когато сме на летището, щом дадем този
 документ с подписа на Путин, властите променят израженията на лицата си. Не знам какво точно пише, но функционира прекрасно.

- От концертите в България какво си спомняте?
- Били сме много пъти в България, там ни обичат много и с най-голямо удоволствие ще се върнем отново. Помня, че при едно пътуване в София си купих страхотни платове в един магазин. А да не говорим за прекрасния конфитюр от рози! Спомням си как преди един концерт ме бяха интервюирали за радиото. Когато ме попитаха накрая дали искам нещо да допълня, казах: “Да! Че страшно много обичам конфитюр от рози!” Така вечерта след концерта някой ми беше изпратил на сцената букет цветя, а вътре в него - две бурканчета сладко от рози. След това пристигна още един пакет и си спомням как извиках: “Но тук няма конфитюр от рози!” Ако може, бих искала чрез теб да отправя един апел: Пратете ми бурканчета с конфитюр от рози!

- Разкажете нещо за детството и за семейството си.
- Баща ми беше работник, а майка ми домакиня. Никой от тях не е пял. От малка обаче много обичах да давам представления пред други хора, пеейки, качена на стол. На сватбите на роднините ми винаги ме караха да пея. Баща ми може би беше видял нещо у мен или по-скоро беше някаква негова амбиция аз да постигна успех с пеенето. Спомням си как ме водеше на кино и в антракта, когато някой пееше или рецитираше, ми казваше: Виж колко добре пее тази, виж онази колко е добра... Все ме подканваше и аз да се науча. Затова от малка винаги обръщах внимание на всичко, свързано с пеене и театър. Започнах да пея, защото това беше най-лесният начин да вляза в тази сфера, да комуникирам с хората. Винаги обаче съм мечтала да играя.

- В кой момент от кариерата си почувствахте, че вече сте успели?
- Това стана, след като направихме песента “Сара перке ти амо” (1981 г. – б.а.). В този момент вече я нямаше Марина и за пръв път се представяхме пред публика само тримата. Това беше качествено нова карта, която трябваше да изиграем. Спомням си прекрасно как, като запях “Ке конфузионе, сара перке ти амо...”, един зрител от публиката в Сан Ремо изкрещя: “Анджелааа!” В този момент преминавах през доста тежък период, но този вик ми даде страхотна сила, сякаш ми казваше: “Давай така, продължавай напред!”

- Как функционира групата ви - някой от вас има ли решаващата дума за всичко?
- И тримата вземаме заедно решенията. Случвало се е да се доверим и на външни сътрудници, но честно казано, щеше да е по-добре, ако не бяхме слушали съветите им, защото артистите са хората, които вземат най-правилните решения. 99 на сто от всички добри неща, които сме направили досега, сме ги решили ние самите.

- Всички музикални групи казват, че живеят като семейство, но със сигурност има и моменти, в които не се понасяте помежду си. Все пак сте от 45 г. заедно....
- Човешко е, защото всеки от нас има дефекти. Изпитвам респект към колегите си, но понякога просто нямам търпение да си ида вкъщи. Живяла съм повече време с тях, отколкото със собственото си семейство. Извън концертите не се виждаме, но не защото не се обичаме, а защото всеки от нас има желание да живее и собствения си живот. Толкова време прекарваме заедно, че само това оставаше - да сме заедно и извън турнетата!

- Човек, като ви гледа по телевизията, има чувството, че сте много позитивен човек, тъй като сте винаги слънчева и усмихната. Такава ли сте, или това е фасада за пред публиката?
- Аз съм точно такава – слънчева и позитивна. Ясно е, че когато ме ядосат, никак не съм ангел. Но съм като децата – плача, но в момента, в който ми покажат играчка, започвам да се радвам. Лошите настроения ми минават бързо.

- Какви са другите ви страсти освен музиката?
- Изпитвам истинска страст по кухнята. В къщата в Рокафорте Лигуре (до Алесандрия), в която живея от дълги години, отворих хотел за селски туризъм “Мама Мария” (като едноименния хит - б.а.). Един ден си мислех как тук съм се затворила като една мумия, нямах никакво желание да излизам. Напусках дома си само когато имах концерти. След това пак се затварях и в един момент се почувствах сама. Така си казах: Ще направя тази къща за селски туризъм, така феновете ще идват при мен. Това за мен е втора дейност, но е предназначена за хора, които те обичат и които искат да прекарат време с теб. Не е отворено по всяко време. Това е нещо по-частно, по-лично. Трябва да призная, че до този момент съм изключително доволна. Сега трябва да организирам нещата в къщата за пролетта, да намеря и персонал, който да се грижи, когато мен ме няма.
Имам овощна градина, кокошки... Правя всичко сама  и даже не знам как успявам да се справя – пея, връщам се вкъщи, шофирам, проверявам дали кокошките са снесли яйца... Искам всичко да функционира добре, но е изключително трудно! Много от туристите, които идват тук, се информират предварително дали ще бъда в къщата по това време, но други идват и когато ме няма, защото са любопитни какво представлява. Спомням си как веднъж дойде цял автобус с мои фенове от Милано, правихме си снимки и т.н. Веднъж пък беше дошла група рускини и пяхме заедно и руски песни. Българи досега не са идвали.

- А другите от “Рики е повери” посещават ли ви?
- Анджело дойде да види веднъж как е, един път тримата направихме тук фотосесия. Къщата ми е неудобна за хора, които живеят в града, трябва да се организират специално.

- В една ваша песен - “Чао, Итали”, пеете “Италия, обичам те такава, каквато си”. Какво не харесвате в днешна Италия?
- Бих обичала много повече страната си, ако политиците  бяха по-добри. Всичко се увеличи – данъците, цените, но заплатите на работещите са си все същите. А да не говорим, че вече никой никого не наема на работа, само за по няколко месеца... Но самите работодатели имат страшно много разходи и никой не ги улеснява. Държавата не ти помага да отвориш магазин, фризьорски салон, да вършиш неща, които можеш. Е, как тогава да създадеш работни места за другите?

- Със сигурност навсякъде ви разпознават - това харесва ли ви?
- Приятно ми е, въпреки че се чувствам винаги под наблюдение. Забелязала съм, че те обича най-много публиката, която е близо до дома ти. Когато си на сцената, те аплодират те... Но когато вървиш по улиците до дома си и хората ти се радват – ето, това е истинското ми семейство.

- Кои са личностите около вас, на които се възхищавате?
- Ал Бано е прекрасен човек, както и Тото Кутуньо. Много обичам да гледам Ромина и Ал Бано как пеят заедно. Понякога съжалявам, че нямам възможност да се виждам често с тях, но всички сме пръснати. Пупо е например артист и човек, когото обожавам, и страхотен приятел. Проблемът ми е, че вечно губя телефоните на приятелите си, записвам си ги на разни листчета и после ги губя, а така губя и контакта.

- Вкъщи каква музика слушате?
- Може да ти изглежда странно, но нищо не слушам. Тук, вкъщи, ми трябва само пълна тишина. Само от време на време - класическа музика. Вкъщи е все едно че съм част от друг свят. Аз самата говоря толкова много, че съм като радио.

- Като погледнете назад, вие лично как обяснявате успеха на “Рики е повери”?
- Родени сме като група преди АББА, които взеха пример от нас четиримата  навремето. Само че те постигнаха световен успех. След това пък ние изпяхме някои от техните парчета. (Запява песни на АББА.) Според мен обаче хората и до днес не знаят ни най-малко какви са певческите ни способности, защото пеем по-комерсиални песни. (Запява “Ке конфузионе, сара перке ти амо...”) Но когато бяхме заедно с Марина, имахме повече възможности да “движим” гласовете си. В студиото сме правили неща, на които ние самите сме се възхищавали. Мисля обаче, че хората не се интересуваха от тези способности, а искаха да чуят по-семпли неща. Така и стана – ако искаш да пееш за хората, пееш това, което те искат. Ако искаш да пееш това, което харесва на теб, се затваряш в банята. Ние се родихме с “Ла прима коза бела”, след това направихме “Ке сара” и никога след това не сме разочаровали публиката си, никога не сме се променяли. Има хора, които се менят според модата. Ние пък си имаме собствена марка и пеем така, защото хорат ни искат такива.