Искам да Ви разкажа една тъжна история. Историята на едно момиче, моя приятелка. Няма да напиша името й. От трети клас се познаваме. Преди е била в друго училище. Винаги сме си споделяли всичко, но когато ставаше въпрос за любов, тя просто навеждаше глава и замълчаваше. Замълчаваше и аз не смеех да я разпитвам кого харесва. Не исках да съм досадна. Все пак всеки има някаква тайна, която пази само за себе си.
Но ето че миналата година, в седми клас, в класа ни дойде ново момче. И неговото име не искам да казвам. Когато го видя, приятелката ми ме хвана силно за ръката. Тя беше впила очите си в него и на лицето й се бе изписало учудване. Той също я гледаше, но не с ужас, а с усмивка. Доближи се до нас, сякаш искаше нещо да й каже, но стисна устни и се обърна. Тя наведе глава, а после ме погледна тъжно.
- Познавам го - прошепна - Беше в предишния ми клас.
После тя ми разказа как още от съвсем малка го харесвала. Сподели ми, че винаги, когато погледът й попаднел на него, той винаги я гледал усмихнат, точно както преди малко. Но винаги, когато се опитвал нещо да й каже, други момичета идвали и се намесвали. А когато той си тръгнел, те тормозели приятелката ми, и затова тя се преместила в друго училище.
Наистина, тя е много красива, прилича на земен ангел. И в момента има момичета, които й завиждат. Тя ми сподели, че в сърцето още я топли първата любов, че започва да се възраждат чувствата й към него. Наблюдавала съм отдалеч как той се доближава до чина й, но се връща после нерешително назад, как иска нещо да й каже, но силно стиска устни, как постоянно по време на час я наблюдава, не внимавайки в урока.
Реших да се сприятеля с него - нещо, което тя не можеше. Наистина, и тя, и той, бяха стеснителни хора. Но с него реших да бъда нахална. Толкова много го разпитвах, че накрая той ми призна, че я харесва, не от първи клас, а още от най-ранна детска възраст. Толкова много исках любовта им вече да не бъде безмълвна, че сякаш приемах историята им като за своя. Исках приятелката ми да бъде щастлива.
Но не можех просто да я заведа при него, да им кажа, че и двамата се обичат и да ги накарам да се прегърнат. Това трябваше да го стори един от двамата. Аз не биваше да се намесвам. Толкова много молех приятелката си, казах й, че и той я харесва, но тя не искаше да прави първа стъпка. Смяташе, че това е негова работа. Тя дори ме накара да му кажа, че й е безразличен. И аз, глупачката, я послушах.
С наближаването на края на учебната година силната любов, за която ни дума не се спомена, растеше между тях още повече. Дори и на последния учебен ден, преди да започне разделящата ги ваканция, те отново срещнаха погледите си, без да продумат нищо. Тези пълни с мъка погледи сякаш сами казваха „Сбогом".
Повече с приятелката ми не видяхме това момче. И ние отидохме в друго училище, сигурно и той, а дори може би и в друг град. Само една, само една - единствена крачка тогава, би утешила сега приятелката ми... Надявам се, ако някога той прочете тази история, в която е главен герой, да се сети за първата си любов.
Приятелката ме е помолила, на никого да не казвам довереното ми от нея, но аз не говоря, а пиша. Дано някога тя отново го види и този път да не мълчи. Не е срамно да обичаш. Дано двамата някога отново да се срещнат, но тази среща да не бъде на некролозите им.
Diddle Diddle
Коментари (0)
Вашият коментар