Преди да умра

Искам да си имам приятел. Да живее на закачалка в гардероба. Да мога да го извадя оттам, когато си поискам, и той да ме погледне, както момчетата по филмите гледат своите момичета, сякаш съм най-красивата на света. Да не говори много, но да диша тежко, докато съблича коженото яке и разкопчава дънките си. Да носи бели слипове и да е толкова готин, че да ми идва да припадна само като го видя. Да свали и моите дрехи и да прошепне: „Теса, обичам те. Обичам те ужасно много. Ти си прекрасна." Искам, докато ме съблича, да казва точно тези думи.

Сядам в леглото и паля нощната лампа. Намирам химикалка, но няма листове, затова пиша на стената зад мен: „Искам да почувствам тежестта на гаджето си върху мен." После лягам отново и поглеждам небето. Цветът му е странен - едновременно червен и тъмносив като въглен, сякаш денят се ражда от него сред локви кръв.
Подушвам наденички. В събота вечерята винаги е наденички. Към тях ще има пюре, зеле и лучен сос. Татко е попълнил фиш от тотото, Кал е избрал числата, двамата ще седнат пред телевизора и ще вечерят от подносите на коленете си. Ще гледат „Хикс фактор", после „Стани богат". След това Кал ще си вземе душ и ще си легне, а татко ще пие бира и ще пуши, докато стане време за лягане.

По-рано тази вечер той дойде в стаята ми. Отиде до прозореца, дръпна завесите и приседна на края на леглото. Аз задържах дъха си. Ако успееш да го задържиш достатъчно дълго, пред очите ти започва да танцува бяла светлина. Прeсегна се, погали ме по главата и пръстите му започнаха да масажират нежно скалпа ми.

- Дишай, Теса - прошепна той.
Грабнах шапката от масата до леглото и скрих лицето си в нея. Той си тръгна.
Сега е долу, пържи наденички. Чувам цвърченето на мазнината и пръскането на соса в тигана. Нямам представа как е възможно звукът да достигне чак дотук, на втория етаж, но вече нищо не ме изненадва. Чувам Кал да сваля ципа на якето си, току-що се е върнал от магазина с горчицата. Преди десет минути татко му даде един паунд и каза:

- И не говори с непознати.
Той излезе, а татко остана на стъпалата и запали цигара. Чувах ясно шепота на падащите по тревата листа. Есента приближава с бързи крачки.
Кал е с маратонки. Въздухът в подметките им въздиша, докато изкачва стълбите и влиза в стаята ми. Правя се, че спя, но това не го смущава. Навежда се над мен и прошепва:
- Не ми пука дори и ако никога повече не ми проговориш.
Отварям очи и виждам точно пред мен лицето му.
- Знаех си, че се преструваш - ухилва се щастливо той. - Татко пита дали искаш къпини.
- Не.
- Какво да му кажа?
- Кажи му, че искам малко слонче.
Той се смее.
- Ще ми липсваш - казва и излиза, без да затвори вратата, и аз оставам на течение.

Зоуи не чука, влиза направо и се пльосва на леглото. Поглежда ме странно, сякаш не очаква да ме намери тук.
- Какво правиш? - пита тя.
- Защо?
- Не слизаш ли вече долу?
- Баща ми ли те накара да дойдеш?
- Боли ли те?
- Не.

Тя ме оглежда подозрително, после става и съблича палтото си. Носи съвсем къса червена рокля. Отива й много на чантата, която захвърля на пода.
- Ще ходиш ли някъде? - питам аз. - Среща ли имаш?
Тя свива рамене, отива до прозореца и се заглежда в градината отвън. Слага пръст на стъклото, прави кръг и заговаря бавно:
- Трябва да се опиташ да повярваш в Бог.
- Мислиш ли?
- Да. Може би всички трябва да повярваме. Цялата човешка раса.
- Не съм убедена. Мисля, че Бог е мъртъв.
Тя се обръща и се вглежда в мен. Лицето й е бяло като сняг. Един самолет пресича небето зад нея.
- Какво си написала на стената? - пита тя.
Не знам защо я оставям да го прочете. Сигурно, защото искам нещо да се случи. Написано е с черен химикал. Докато го чете, ми се струва, че буквите се гърчат като паяци. Тя го прочита още веднъж и още веднъж, а аз си представям колко много ме съжалява, и си умирам от яд.
- Това не се отнася до Дисниленд, нали? - пита тихо тя.
- Да съм казала такова нещо?
- Реших, че може да си мислила за това.
- Нищо подобно.
- Но баща ти очаква да му поискаш пони, а не гадже.

Прекрасно е да чуя звука от общия ни смях. Много боли, но въпреки това ми харесва. Да се смея със Зоуи, е едно от най-любимите ми неща, защото знам, че в главите и на двете ни се въртят едни и същи глупости. Достатъчно е да добави: „Може би отговорът е ферма за расови жребци", и двете изпадаме в истерия.

- Плачеш ли? - пита Зоуи.
Не съм сигурна. Мисля, че да. Приличам на онези жени с избити във войната семейства, които виждам по телевизията. Приличам на диво животно, захапало собствения си крак. Образите нахлуват в главата ми и изведнъж виждам, че пръстите ми приличат на пръсти на скелет, а кожата ми е толкова изтъняла, че мога да виждам през нея. Усещам как раковите клетки в левия ми дроб се делят и размножават, изпълват бавно гърдите ми, както прахът на мъртвец пълни бавно урната. Скоро няма да мога да дишам.
- Нормално е да се страхуваш - казва Зоуи.
- Не е това.
- Разбира се, че е това. Каквото и да чувстваш, всичко е нормално.
- Можеш ли да си представиш как се живее, когато си ужасена непрекъснато?
- Мога да си представя.

Но знам, че не може. Как би могла, когато целият живот е пред нея? Отново се скривам зад шапката си, само за малко, защото чувствам, че въздухът ще ми липсва. И разговорът. И прозорците. Кейкът също ще ми липсва. И рибите. Аз обичам рибите. Харесвам начина, по който устата им се отваря и затваря.
Там, закъдето съм се запътила, няма да мога да взема нищо със себе си.
Зоуи ме гледа, докато трия сълзите си с крайчеца на юргана.
- Направи го заради мен.
Тя ме поглежда недоумяващо.
- Какво да направя?
- Написано е на парченца хартия из цялата стая. Ще го напиша още веднъж както трябва, и ти ще ми помогнеш да го осъществя.
- Какво да осъществиш? Онова, дето си го написала на стената ли?
- И други неща. Но гаджето е на първо място. Ти непрекъснато правиш секс, а аз дори не знам какво е да те целунат.
Наблюдавам как думите ми падат и потъват някъде дълбоко в нея.
- Не е непрекъснато - казва накрая тя.
- Моля те, Зоуи! Дори и да се държа ужасно, дори и да не искам да се намесваш, пак трябва да ми помогнеш. Имам цял списък с неща, които искам да направя.
- О'кей - казва тя и го казва без никакво усилие, сякаш я моля да ме посещава по-често.
- Наистина ли?
- Нали вече казах.

Но не съм сигурна, че съзнава в какво се забърква.
Сядам в леглото и я наблюдавам, докато рови из гардероба ми. Сигурно съставя план за действие. Ето това й е хубавото на Зоуи, винаги е готова за действие. Но по-добре да побърза, защото започвам да мисля за разни неща, като моркови например. И въздух. И патици. И дървета, отрупани с круши. Кадифе и коприна. Езера. Лед. Ледът ще ми липсва също. И канапето. И шезлонгът. И фокусите на Кал. И белите неща - мляко, сняг, лебеди.

Зоуи измъква от дъното на гардероба една рокля, тип „прегърни ме". Татко ми я купи миналия месец и етикетът с цената още виси от нея.
- Аз ще облека това - казва тя. - Ти ще облечеш моята.
И започва да разкопчава роклята.
- Да не искаш да ме изведеш навън?
- Събота вечер е, Тес. Чувала ли си някога за събота вечер?

Разбира се. Разбира се, че съм чувала.
Не съм била във вертикално положение от часове и затова се чувствам малко странно, някак изпразнена и безплътна. Зоуи застава пред мен по бельо и ми помага да облека червената рокля. Тя все още пази нейния аромат. Платът прилепва плътно по тялото ми.
- Защо искаш да облека това?
- Хубаво е от време на време човек да се чувства като някой друг.
- Някой като теб?

Тя се замисля.
- Може би - казва най-сетне. - Може би някой като мен.
Поглеждам се в огледалото и откривам, че съм много по-различна - с големи очи и някак опасна. С тази рокля всичко е възможно, мисля си развълнувано. Дори и косата ми изглежда добре, като че ли е обръсната нарочно, а не просто опадала и току-що набола наново. Заставаме една до друга пред огледалото, гледаме се известно време, после тя ме дръпва и ме слага да седна на леглото. Донася чантичката с гримовете ми от тоалетката и сяда до мен. Докато маже пръстите си с фон дьо тен и го нанася върху скулите ми, аз се съсредоточавам върху лицето й. Зоуи е много бяла, с много руса коса и акнето й придава малко свиреп вид. Аз никога не съм имала и една пъпка по лицето си. Просто късмет.

Тя очертава устните ми и ги запълва с червило. После хваща спиралата и ми нарежда да гледам право в нея. Опитвам се да си представя какво би било, ако съм тя. Често го правя, но никога не успявам да се видя в този образ. Зоуи ми казва да застана отново пред огледалото, аз го правя и се усмихвам. Сега приличам поне малко на нея.
- Къде искаш да отидем? - пита тя.

Има толкова много места! Кръчми, барове, клубове, купони. Искам да съм в огромна затъмнена стая с толкова много притиснати едно в друго тела, че хората да не могат да се разминават. Искам да изслушам хиляда песни и музиката да е дo дупка. Искам да танцувам, без да спирам, докато косата ми порасне толкова, че да я настъпвам, като ходя. Искам гласът ми да гърми така, че да заглушава басовете.
- Хайде да потанцуваме! - казвам. - Да намерим готини момчета и да спим с тях.
- Добре.

Тя грабва чантата си и ме извежда от стаята.
Татко ни посреща на стълбите. Преструва се, че отива до тоалетната, и прави изненадана физиономия, когато ни вижда.
- Ти си станала! Това е цяло чудо. - После, макар и неохотно, кима признателно към Зоуи. - Как успя?
Тя навежда глава и се усмихва.
- Трябваше й някакъв стимул.
- И какъв?

Показвам бедро, слагам ръка върху него и го поглеждам право в очите.
- Ще ме води да танцувам на пилон.
- Много смешно - отвръща той.
- Не, сериозно.
Татко клати глава, слага ръка над корема си и започва да я движи в кръг. Жал ми е за него, защото разбирам, че не знае какво да направи.
- Добре де - усмихвам му се мило. - Отиваме на дискотека.
Татко поглежда часовника си, сякаш той би му казал нещо различно.
- Ще се грижа за нея - уверява го Зоуи. Гласът й е толкова мил и загрижен, че почти съм готова да й повярвам.
- Не - отсича той. - Тя трябва да си почива. В дискотеката ще е задимено и шумно.
- Щом й трябва почивка, защо тогава ми се обадихте?
- Исках да поговориш с нея, не да я караш да излиза.
- Не се тревожете - смее се тя. - Ще ви я върна обратно цяла и невредима.

Усещам как радостта ме напуска, защото знам, че татко е прав. Ако отида на дискотека, след това цяла седмица ще си наваксвам със съня. Винаги си плащам жестоко, когато изразходвам прекалено много енергия.
- Няма нищо - обаждам се аз. - Всичко ще бъде наред.
Зоуи ме хваща за ръката и ме повлича надолу по стълбите.
- Взела съм колата на мама - казва през рамо. - Ще я върна вкъщи към три.

Баща ми вика след нас - не, три е много късно, настоява да ме върне в полунощ. Повтаря го няколко пъти, докато Зоуи взима якето ми от гардероба в коридора. Отваряме външната врата и аз казвам „довиждане", но той не отговаря. Зоуи затваря вратата зад нас.
- В полунощ, нали? - питам я аз.
Тя е вече на стъпалата. Обръща се към мен и казва:
- Слушай, момиче, ако искаш да го направиш както трябва, трябва да се научиш да нарушаваш правилата.
- Но защо да не се прибера в полунощ? Само ще го разтревожа.
- Остави го. Няма значение. За такава като теб последствия няма.
Никога досега не бях разсъждавала по този начин.