Красиво зло

- Влизай, влизай. - Алис стиска ръката ми и впива изпълнен с очакване поглед в лицето ми, докато оглеждам стаята. - Какво мислиш? Направих го сама, знаеш ли. Трябваше да го видиш, когато се нанесох - толкова мърляво, толкова мръсно. Удивително е как малко цвят може да промени една стая. Малко пот и буркан с вода - нищо друго не ти трябва.

 - Страхотно е! - изричам и не мога да задуша леката завист, която ме обзема. Апартаментът на Алис е толкова простичък, толкова по-млад от стерилния, обзаведен в минималистичен стил апартамент, в който живея аз.
- Наистина ли? Наистина ли ти харесва?
- Да - засмивам се, - наистина.
- Толкова се радвам, Катрин! Искам да го харесаш така, както го харесвам аз, защото смятам двете с теб да прекарваме много време заедно. И си представям как ще го прекарваме тук, в тази стая, и ще си говорим, докато останем без глас. В мрака на нощта ще обсъждаме най-съкровените си тайни.

Тя е толкова чаровна и се държи така сърдечно с мен, че я намирам буквално неустоима. Нали казват, че чаровните могъщи хора умеят да те накарат да се чувстваш така, сякаш си единственият човек на света? Никога не съм разбирала какво означава това - досега. Не съм съвсем сигурна какво прави или как го прави - друг на нейно място би изглеждал прекалено усърден, дори угодник, - но когато Алис ме дарява с вниманието си по този начин, се чувствам погалена, стоплена от увереността, че момичето насреща ми наистина ме разбира. Всеки мисли, поне до известна степен, че е по-интересен, по-неповторим, отколкото светът осъзнава, всеки се чувства мъничко недооценен. А след като толкова дълго съм крила истинската си същност от света, сега аз съм особено уязвима. Чаровните хора като Алис притежават вълшебната способност да въздействат върху всеобщото желание за признание. И когато зашеметяващият лъч на вниманието им проблесне върху теб, разбираш, че това е най-прекрасното нещо на света. Внезапно си станал интересен, желан, всяка дума, която казваш, е духовита и достойна да бъде чута.

Виждам как се отварям към Алис. И за един кратък налудничав миг си представям, че й доверявам тайната си. Представям си го съвсем ясно: двете с нея сме в тази стая, леко пийнали, кикотещи се и щастливи и леко стеснителни, както става, когато току-що си намерил нов приятел, специален приятел; слагам ръка на коляното й, за да я накарам да мълчи и да не мърда, така че тя разбира, че ще й кажа нещо важно, а после го правя. Споделям го бързо, без прекъсване, без да срещам погледа й. И когато свършвам, свеждам очи към коленете си и чакам присъдата й. Но Алис е изпълнена с топлина, прошка и разбиране, точно както съм се надявала, че ще бъде. Прегръща ме. Всичко е наред и изпитвам лекота от облекчението, че съм споделила. Свободна съм.

Но не. Няма да й кажа. Не наистина. Не още.

Как продължава историята разбери от книгата на Ребека Джеймс "Красиво зло"