Чочо Попйорданов - хъшът, който на 48 години си остана хъш

Навършиха се 8 години без Петър Попйорданов (1964-2013)

Даровитият актьор, наричан от всички Чочо, почина сутринта на 5 май 2013 г. в “Пирогов" след травма на главата, получена при падане. Чочо Попйорданов бе звезда от трупата на Народния театър, където играеше от 1994 г., и направи забележими роли в постановките “Хъшове”, “Сън в лятна нощ”, “В полите на Витоша”, “Бурята”, “Човекът, който прави дъжд”, “Декамерон”, “Призраци в Неапол” и др.

Петър Попйорданов е роден в София на 11 юни 1964 г., син на Иван Попйорданов – дългогодишен директор на Киноцентър “Бояна” и генерален директор на БНТ.

Родът им

произхожда

от Велес,

Вардарска Македония, като прадядото на Чочо е първи братовчед на македонските революционери Миле и Орце Попйорданови. През 1989 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Освен на сцената талантливият млад актьор добива широка популярност още през 80-те години, снимайки се във “Вчера” и “Адио, Рио”. Участва в ленти като “Лятото на един льохман”, “Вампири, таласъми”, “Сезонът на канарчетата” и “Граница”, за който получава награда “Златен Баяр” в Белгия за най-добра мъжка роля.

След кончината на Попйорданов през май 2013 г. Иван Ласкин (също вече не е между нас) написа емоционално писмо за Чочо във фейсбук:

“Пиша, защото имам нужда да споделя на всички колко много те обичам! Сещам се, когато си сцепи главата на снимките на “Дунав мост”, как ти промих раната с газирана вода и после всички момчета ти се подигравахме, че си като отворено шампанско... Да, ще се старая да съм като теб. Въпреки че моето сърце е обикновено, човешко, твоето е голямо колкото НДК и е ангелско!

Хем ми липсва

смехът ти, хем го

чувам всеки ден!

Обичам те, големи батко! Обичам те, непрежалими Петър Иванов Попйорданов!”

Когато Катето Попйорданова се среща за първи път с Дядо Коледа (малко след кончината на баща си), ѝ се паднала кукла. Прекрасна, говореща! “Ама аз си искам книжка и татко", казало 2-годишното момиченце. Дали му е било времето да вярва в чудеса... Добрият старец май се просълзил, погалил детето и обещал, че неговият татко е звезда на небето, която свети в сънищата ѝ. Какво друго да каже на Катето, когато актьорът

си отиде

дни преди

да осинови

момиченцето...

Приятелката му Даниела разбрала, че Христо Мутафчиев си е сложил снимка на Чочо на компютъра и често си “споделя” с него, а той го гледа от екрана с огромните си черни очи, пълни с нежност и болка. Ицо му пее любимата му песен за белия кон, в която се нарича, че всеки от нас има своя звезда, що го води, дорде е жив - когато свети ярко, човек има живот, кога гасне - судбина. Съдбата! На Чочо...

Когато Чочо си отиде навръх Великден, мнозина утешават Даниела: “Бог прибира при себе си на празниците тези, които обича”. “Ама и аз го обичам? Нямам ли нужда да е до мен. Това дете няма ли нужда от баща? Що ще ми го вземе?

Защо малко

щастие да не му

е отредено и на

това детенце”,

сърдита беше Дани на небето.

“С Чочо бяхме 10 години заедно - разказва тя, но все едно никога не сме се разделяли. Толкова много неща ни свързваха през годините. Дори и фактът, че умря пред очите ми, падайки по оная стълба на гробището в “Бояна”, и то, когато обмисляше какви цветя да засади на гроба на майка си, какъв да бъде паметникът ѝ... Стана за секунди, а си отиде завинаги. Пред очите ми. Не можах да му помогна, не успях да го спася. Всичко се върти нощ след нощ пред очите ми. Защо не можах да му подам ръка? А можех ли... Какви бяха тези фатални 10-ина метра? Съдба. Нейната.

“Искам да го помнят с обичта му към хората, към обикновените хора. Той не можеше да гледа тъжен човек. Ако видеше мрачно лице на улицата, спираше, опитваше се да го развесели, да помогне. Не можеше да гледа мъката в очите на хората. А ако ставаше дума за колега, пръв протягаше ръка. Можеше да изиграе всичко, абсолютно всичко. Така умееше да се превъплъщава. Не ги съдя младите актьори, но като ги гледам в сериалите как рецитират... Не знам на какво и как ги учат. Но аз знам какво можеше Чочо. Можеше още много. Отиде си само на 48 години. Дано наистина седнат някои негови колеги да си пуснат “Вчера”, “Хайка за вълци”, “Сезонът на канарчетата”, “След края на света”. Има какво да научат от него. Той със сигурност ги гледа някъде там отгоре.

Когато на юбилейното 200 представление на “Хъшове”, изиграно в негова памет, изнесоха кошница с цветя, една роза се изплъзна някак и падна самотно на сцената. Всички в залата видяха в това знак и погледнаха нагоре. Ръкопляскаха и гледаха с минути към небето. Сякаш знаеха, че Чочо е някъде там, че е с тях и тези аплодисменти са за него. Че е редом до учителите си - Крикор Азарян и Тодор Колев, които не прежали. Вероятно и Рангел Вълчанов е в тяхната компания. Всички си ги прибра Господ. Него много рано”, тъгува тя. И след 8 години...

“Първата му роля беше на Питър Пан в театър “София” - едно изгубено момче от една изгубена страна.

Къде се изгуби, мое момче,

мой Питър Пан?”,

все още пита баща му Иван Попйорданов.

“Точно когато Чочо си отиде и плъзнаха какви ли не слухове за края му, някой ми напомни една песен на Булат Окуджава, посветена на Висоцки: “Казват, че е грешил. Че рано сам си е “духнал свещта”. Както умееше, така и живееше, а безгрешни природата не познава...” С този цитат бащата започва книгата с писма до сина си... Да си ги препрочетем пак.