Регентите назначават Тодор Живков в милицията, след 2 месеца го уволняват

Няма никакъв документ какви

точно ги е вършил там

На 9 септември 1944 г. правителството на Константин Муравиев освобождава тримата регенти, назначени след смъртта на цар Борис Трети - княз Кирил Преславски, Богдан Филов и ген. Никола Михов.

Това не ги спасява - и тримата са осъдени на смърт от Народния съд и разстреляни на 1 срещу 2 февруари 1945 г.

На тяхно място са назначени проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов и остават на този пост до премахването на монархията на 18 септември 1946 г.

Кои са новите

регенти

на България?

Проф. Ганев е юрист, дипломат и политик, водещ специалист по търговско право. Преминава през Радикалдемократическата партия и Демократическия сговор.

От 1942 г. като независим участник в Отечествения фронт влиза в неговото ръководство.

Още през 1945 г. Венелин Ганев се противопоставя на нарастващото влияние на комунистическата партия и се присъединява към опозицията.

На 17 октомври 1947 г. е уволнен като преподавател в Софийския университет и е интерниран в Дряново. На следващата година е изключен от БАН. Умира на 25 март 1966 г. в София.

Цвятко Бобошевски също е юрист, завършил е право в Париж. Като член на Демократическия сговор е министър в няколко правителства.

Противопоставя се на обвързването на България с Германия. През август 1944 г. става безпартиен член на прокомунистическия Отечествен фронт.

Новината заварва

Бобошевски в родния

му град Враца

Сутринта на 10 септември тръгва с колата на областния управител за София. Преди Ботевград колата е спряна от партизани, които насочват пушките срещу Бобошевски. Той обаче запазва самообладание, обяснява кой е и държи пред тях първата си реч като регент.

Цвятко Бобошевски умира на 21 декември 1952 г. в София. На погребението правителството на Вълко Червенков му отдава почести като на виден държавник.

Тодор Павлов е роден в град Щип, тогава в Османската империя, сега в Северна Македония. Философ марксист, журналист, политик. След атентата в църквата “Света Неделя” на 16 април 1925 г. е арестуван и осъден на 12 г. затвор. През 1929 г. е амнистиран и освободен.

През 1932 г. емигрира в СССР и става професор по диалектически материализъм в Института за червена професура в Москва. Фанатичен последовател на Ленин и Сталин.

След завръщането му в България е съден и лежи в концлагери. През 1945 г. излиза книгата му “Теория на отражението”. Бил е председател на БАН, директор на Института по философия, академик, депутат. Дългогодишен член на Политбюро на ЦК на БКП и носител на всички възможни награди, отличия и звания.

В политическата си биография “Въпреки всичко” д-р Желю Желев разказва за трите си срещи с Тодор Павлов.

При третата той се заканил, че преди да умре, ще успее да вкара младите философи в правилния път, пътя на на марксизма и ленинизма. “На какво прилича това - гневял се академикът. - Извадили сте си пишките и пикаето наляво и надясно върху Маркс и Ленин... Къде дават така?!”

Тодор Павлов умира

на 8 май 1977 г.

в София

Но да се върнем към тримата регенти през септември 1944 г. Всъщност правомощията на регентския съвет са доста ограничени. На теория той упрявлява все още монархична България, но на практика само преподписва указите и наредбите, които издава ОФ-правителството начело с Кимон Георгиев.

Дейността на регентския съвет ще остане в историята и с назначаването и уволняването на Тодор Живков от Народната милиция.

Подполковник Живков е назначен за главен инспектор в отдел “Униформена милиция и учебноподготвителен” с указ №79: “Въ името на Негово Величество Симеонъ Втори. С божия милостъ и народна воля Царъ на българите”.

Следват подписите на тримата регенти. На тази длъжност Живков получава 8400 лв. основна месечна заплата плюс 300 лв. за едно повишение.

Бъдещият “първи партиен и държавен ръководител” служи в този отдел само 2 месеца.

С указ №105 от 1 декември 1944 г. тримата регенти постановяват министърът на вътрешните работи “ДА ОСВОБОДИ от длъжностъ къмъ отделъ “Униформена милиция и Учебноподготвителенъ” при Дирекция на народната милиция подполковникъ Тодоръ Христовъ Живковъ.”

Министър по това време е Антон Югов от БКП. Няма дори ред защо освобождават Живков - по непригодност, по целесъобразност или поради преминаване на друга работа.

За тези два месеца в досието на Тодор Живков няма нито един документ, от който да става ясно какви точно ги е вършил той: арестувал ли е “врагове на народа”, участвал ли е в разпити, измъчвал ли е арестанти, унищожавал ли е документи? Или пък е създал нови програма и система за обучение на постъпващите милиционери?

В официалната му биография пише:

“И започва новият

период от живота

на Тодор Живков

Оперативното бюро, което той ръководи, от орган на въстанието (Деветосептемврийското - б.а.) се превръща в орган за защита на новата власт, в орган на Народната милиция. Скоро след това Тодор Живков преминава на партийна работа...”.

Толкоз. За историята не е останала дори една снимка на Живков в милиционерска униформа. Или поне не е публикувана в суперизданието “Син на своя народ, син на своето време”. То излиза от печат през 1981 г. по случай 70-годишнината на Тодор Живков под редакцията на поета Димитър Методиев. В него има фотоси от всички най-важни събития, свързани с дейността на Живков.

През 1982 г. пък излиза сборник със спомени от бойни другари и съратници на Живков от годините преди 1944 г. Съставител и редактор на изданието е поетът Матей Шопкин, рецензент - проф. Недю Т. Недев.

В спомена на Тодор Попов, озаглавен “Незабравими денонощия”, е описан кратък епизод от битността на Тодор Живков като милиционерски началник.

При едно от заседанията на Народния съд Тодор Попов опитва да влезе в Съдебната палата и на входа среща приятеля си Тошо. Той му изглежда по-висок в дългия си шлифер, отслабнал, но с приветлива усмивка на лицето. Двамата се познават от времето, когато Живков събира съучениците си и им казва, че създава кръжок за изучаване на марксизма.

При тази случайна среща Тодор Живков казва на приятеля си, че е ръководител в Народната милиция и отговаря за охраната на Съдебната палата. Кани го на сутринта да го посети в “Славянска беседа” на ул. “Раковски” 127, за да си поговорят по-спокойно.

На другия ден Попов намира Живков да разговаря със съветски генерал в скромно обзаведен кабинет. След като генералът си тръгва, двамата започват “сърдечен разговор” и Живков подхвърля, че няма да остане дълго на това място, щели да го местят в Министерството на народната отбрана. Дори кани приятеля си на работа там.

Разказът на Тодор

Попов продължава

така:

“Сега ела да видиш нещо - каза той. - И ме изведе от кабинета. Влязохме в един широк коридор, от едната страна на който бяха преградени решетки-килии. В тези килии бяха някои от намерените и арестувани виновници за страданията на нашия народ. Тези, които бяха виновни за смъртта на хиляди синове и дъщери, за сълзите и мъките на бащи и майки, тези, които разпореждаха, убиваха, бесеха, палеха, унищожаваха и безчинстваха. Сега се разхождаха като вълци - уплашени, жалки - и чакаха със страх законното народно възмездие.

- Това са едни от най-големите! - ми каза тихо другарят Живков. - Чакат реда си пред Народния съд.”

Живков обаче не отива на работа в Министерството на отбраната. В началото на 1945 г. става трети секретар на Областния комитет на БКП. Само след десетина години вече ще е първи секретар на ЦК на БКП.

Нататък се знае...