Александра Сърчаджиева превърна травмата си в театрално риалити

Моноспектакълът „На живо“, изигран от актрисата, препълни залата на „Сълза и смях“

Представлението се очертава да стане хит на сезона за националния театър

„На живо“ е спектакъл за болката, която споделяш с други хора, за да свалиш от сърцето си част от товара й. Болка от травмите, които ти е нанесъл животът. Болка, която не можеш да изплачеш сам, защото професията те държи постоянно на показ и всички искат да се заровят в чаршафите, подгизнали от сълзите ти.

Александра Сърчаджиева излива душата си пред Яна Борисова, която превръща този разказ в пиеса, а Димитър Коцев - Шошо - в театрално представление, изпълнило залата на театър „Сълза и смях“.

Това не е документален театър. Не е и автобиография на известна личност, изиграна от също толкова известна актриса. Бих определил жанра като театрално риалити, в което Алекс Сърчаджиева играе собствената си истинска история. В нея има всичко за смъртта на майка й и ужаса от сблъсъка на едно 22-годишно момиче със здравната система – търчането от болница в болница, търсенето на частна линейка, мъкненето на носилката, часовете след смъртта.

Има всичко и за загубата на голямата любов Иван Ласкин, за стиховете му, алкохолизма, диагнозите, реанимацията, стиснатите зъби, когато 4 дни след смъртта трябва да се изправиш пред телевизионните камери и да се усмихнеш на 2 милиона зрители, вперили поглед в лицето ти, за да сканират идеалната гладкост на кожата му.

Алекс Сърчаджиева не спестява нищо и за отношенията с баща си. Не че има много за разказване – 4 срещи за цял един живот и стотици съботи в очакване да бъде потърсена по телефона, както й е обещал.

Повечето от случките, фактите и героите в тази пиеса са познати на публиката или поне на половината от нея, която е следила интервютата на актрисата през годините. Другата половина познава полуфактите и откровените лъжи, тиражирани от жълтата преса.

Нежна като статуетка, Александра стои изправена в стилния си маслено зелен костюм и сякаш иска да произнесе и верифицира истината пред съда на зрителите. Своята емоционална истина, която никой не може да й оспори или отнеме. Прави го в най-гледаното телевизионно предаване, водено от безпощадната журналистка Ева Ходор. В раирания си костюм, с изрядно сресана къса коса, водещата (Радена Вълканова) изглежда още по-строга и забива въпросите си като стрели. Нито молбите на Александра, нито обструкциите на продуцента в слушалките са в състояние да я спрат.

Режисьорът е разделил изповедта на две - част от отговорите на трудните въпроси Александра има смелостта да разкаже пред цялата телевизионна публика. Други споделя само в паузите, когато е на четири очи с водещата. Музиката на Милен Кукошаров издига звукова стена между двете перспективи на разказа. Навън бушува буря. В студиото са само двете жени. Решено по последната дума на техниката, в него няма оператори, осветители, монтажисти - функциите им се изпълняват от роботизирани камери, всичко е дигитализирано. Всевиждащото око на "Биг брадър" е тук, живот и риалити се сливат в едно.

Представлението е ценно и със сантименталната стойност, която внасят документалните снимки от Сатиричния театър. От тях ни гледат Пепа Николова, Парцалев, Калоянчев, Стоянка Мутафова, Константин Коцев. Именно на сина на Константин Коцев Алекс Сърчаджиева поверява режисурата на този спектакъл. Допускам, че освен професионална, ги свързва и дългогодишна чисто човешка близост. И не е сгрешила в избора си. Режисьорът умело предотвратява риска представлението да се превърне в мелодрама отвъд ръба на здравословното. Той, както и самата главна героиня, успяват да овладеят отлично тягостната атмосфера, която витае във въздуха, на моменти дори се прокрадват нотки на хумор. Изчистената сценография на Никола Тороманов- Фичо също допринася за мярката.

От нагнетената тъга постепенно изплува образът на една млада жена, събираща сили да продължи напред. В психологията с термина resilience се дефинира способността на човек да намери сили вътре в себе си, за да преодолее травмата. Както листът метал, огънат от удар с чук, много бавно започва да се изправя. Така и Алекс Сърчаджиева мъчително, постепенно, но неотклонно мобилизира физиката и психиката си, за да посрещне това, което съдбата й е отредила оттук нататък. За да бъде опора на детето си.

И вероятно всяка вечер се моли на Бог никога повече да не й се налага да къса синджира със златното си кръстче.